Мечът на Шанара

— Не ми каза истината, когато ме спаси от онези гноми, нали? — попита го Ший. — Той не е саможивец, прогонен от родното му село от неговите хора. Не ги е убил, защото са го нападнали, нали? Панамон се изсмя весело и с шипа погали тънките си мустаци.

— Защо, може да е било точно така. Възможно е това да му се е случило. Не знам. Винаги съм си мислил, че наистина трябва да му се е случило нещо подобно, след като се е хванал с човек като мен. Той не е крадец. Не знам какво всъщност е той. Но ми е приятел — виж, в това съм сигурен. Не те излъгах, когато ти казах това. — От къде е? — попита Ший след кратко мълчание. — Срещнах го на север оттук преди около два месеца. — Тръгнал беше да излиза от планините Чарнал, изранен, пребит, просто се чудех как беше останал жив. Не знам какво му се е случило. Така и не пожела да ми каже, пък и аз не го попитах. Явно беше решил да крие миналото си, също като мен. Грижих се за него няколко седмици. Поназнайвах нещичко от езика на знаците. Той разбра това и започнахме да си общуваме. Догадих се за името му чрез знаците. Понаучихме туй-онуй един за друг. Когато се оправи, го попитах дали иска да дойде с мен и той прие. Знаеш ли, имали сме и хубави моменти, най-лошото е, че не е истински крадец.

Ший кимна с разбиране и се изхили тихо на последната забележка. Панамон Крийл вероятно никога нямаше да се промени. Не разбираше, не приемаше никакъв друг начин на живот и не искаше да променя собствения си. Единствените хора, които разбираше бяха онези, които плюеха на света и вземаха насила това, което им беше нужно. И все пак приятелството беше за него ценна стока, нещо, което не трябваше да се захвърля с лека ръка. Дори и Ший беше започнал да изпитва някакви странни чувства на приятелство към крещящо облечения Панамон Крийл, едно учудващо приятелство заради разликата в характерите и в ценностите им, които бяха коренно противоположни. Но и двамата проявяваха разбиране към чувствата на другия въпреки различията, пък и изживяванията в битката срещу общия враг ги свързваха. Нищо чудно това да беше предостатъчно като основа за приятелство за всеки, който се нуждаеше от него.

— От къде може Носителят на черепи да го познава — настояваше Ший.

Панамон повдигна рамене, като искаше да му покаже, че нито знаеше, нито пък това го интересуваше. Наблюдателният човек от Вейл усещаше, че последното не е вярно и че на Панамон много му се иска да разбере истината за появата на Келцът два месеца по-рано. Тайната на миналото му трябваше да има нещо общо със съществото от света на духовете, което кой знае как беше разпознало огромния трол. В жестоките му очи се беше изписал някакъв страх, а Ший не можеше да си представи как можеше един простосмъртен да изплаши могъщия Носител на черепи. И Панамон беше забелязал това, така че сигурно и той си задаваше същия въпрос.