Мечът на Шанара

Слънцето беше залязло, когато Келцът се върна при тях и бледите лъчи на късния следобед осветяваха съвсем слабо тъмната гора. Тролът беше заличил грижливо всичките им следи от полесражението дотук и беше направил множество други, объркващи, в случай че някой се опитваше да ги проследи. Панамон се чувстваше достатъчно добре, за да може да се движи сам, но помоли Келцът да го подкрепя, докато стигнат до подходящо за нощуване място, защото се стъмваше много бързо. Ший трябваше да води укротилия се Орл Фейн за ремъка, задача, която не му беше по сърце, но прие безропотно. Панамон отново се опита да се освободи от износената торба и съдържанието й, но Орл Фейн не се остави да отнемат толкова лесно скъпоценностите му. Веднага започна да вие така жалостно и силно, че крадецът нареди да му вържат здраво устата, докато накрая единственият звук, който се чуваше от нещастния гном, беше приглушено стенание. Но когато се опитаха да влязат в гората без торбата отчаяният пленник се тръшна на земята и отказа да стане, въпреки безпощадните ритници на излезлия от себе си Панамон. Келцът би могъл да носи гнома и да подкрепя Панамон, но Щеше да му бъде трудно, а и не си заслужаваше труда. След като отправи страховити заплахи към виещия гном, накрая крадецът остави Келцът да вдигне торбата му и четиримата навлязоха в сумрака на гората.

Когато стана толкова тъмно, че не можеха да бъдат сигурни в каква посока се движат, Панамон им даде знак да спрат на малко открито пространство сред огромни дъбове, преплетените клони на които образуваха рехав покрив. Орл Фейн беше вързан за един от високите дъбове, след което останалите трима се заловиха да запалят огън и да приготвят вечерята. Отпуснаха въжето, с което беше вързан Орл Фейн толкова, колкото да може да се нахрани. Панамон не знаеше къде точно се намират, но се чувстваше в достатъчна безопасност и затова беше позволил да запалят огън. Почти сигурен беше, че никой няма да ги следи през нощта. Едва ли щеше да бъде толкова спокоен, ако знаеше за опасностите, които криеха непроходимите гори около черните скали на Паранор. Четиримата мъже се намираха в съседство с опасните гористи местности, които окръжаваха Паранор. Добре, че участъкът от гората, в който бяха спрели да пренощуват, беше рядко посещавано място от любимците на Господаря на магиите и малко вероятно беше някой да се навърта насам. Ядоха мълчаливо, гладни и уморени след продължителното ходене през деня. Дори досадният гном от време на време преставаше да хленчи и ядеше лакомо с приведено към топлината на малкия огън лукаво жълто лице, а тъмнозелените му очи шареха неспокойно наоколо. Ший не му обръщаше внимание. Мислеше какво да каже на Панамон Крийл за себе си, за групата и най-вече за Меча на Шанара. Когато свършиха с яденето, той все още не беше решил това. Пленникът пак беше завързан за най-близкия дъб и му махнаха превръзката от устата, за да може да диша свободно, след като даде тържествено обещание, че няма пак да започне да вие и да крещи. После, след като се настани удобно до гаснещия огън, Панамон насочи вниманието си към човека от Всйл.