Мечът на Шанара

— Още малко и ще ме разплачеш с тази твоя загриженост за хората — присмя му се Панамон презрително. — Да вървят по дяволите, хич не ми пука, не ме е грижа за тях. Никога не са направили нищо за мен — освен че пътуват сами, невъоръжени, с натъпкани с пари портфейли, но за съжаление много рядко. — Погледна към разочарованото лице на Ший и вдигна равнодушно рамене. — И все пак, любопитен съм да узная нещичко за Меча, затова ми се иска да ти помогна. В края на краищата, дължа ти много, а не съм от хората, които забравят, че са длъжници.

Келцът отново беше завързал устата на бръщолевещия гном и се присъедини към тях до малкия огън. Орл Фейн беше изпаднал в пристъп на кратки, пронизителни изблици на смях, а в промеждутъците мърмореше нещо несвързано, което дори здраво стегнатата превръзка не можеше напълно да заглуши. Ший погледна обезпокоен към малкия пленник и наблюдаваше как жилестото жълто тяло се гърчи, сякаш обладано от зъл демон, с широко отворени очи, които се въртяха неистово. Панамон се мъчеше да не обръща внимание на стенанията му, но накрая, загубил всякакво търпение, скочи и извади камата си с намерението да изтръгне езика на гнома. Орл Фейн моментално притихна и за известно време забравиха за него.

— Какво мислиш — поднови след малко разговора Панамон. — Защо съществото от Северната земя беше убедено, че ние крием Меча на Шанара? Странно, то изобщо не подлагаше на съмнение това. Каза, че усещало, че е в нас Как си обясняваш това? — Може би заради камъните на елфите, знам ли?

— Възможно е — съгласи се бавно Панамон и се замисли, като поглади със здравата ръка брадичката си. — Честно казано, нищо не разбирам. Келцът, ти какво ще кажеш?

Огромният скален трол ги погледна сериозно, после направи няколко кратки знака с ръце. Панамон го наблюдаваше съсредоточена след което се обърна към Ший възмутен.

— Според него Мечът е изключително важен, а Господарят на магиите много опасен за всички нас — Крадецът се разсмя весело. — Няма що, много ни помогна!

— Мечът наистина е много важен! — повтори Ший и гласът му потъна в тишината. Замълчаха и се замислиха.

Станало беше много късно. Нощта около тях чернееше зад бледата светлина на червеникавите въглени на огъня. Гората беше като защитна стена, иззад която долитаха острите звуци от света на насекомите и от време навреме крясъка на някое същество в далечината. На места небето прозираше през клоните на големите дървета и приличаше на тъмносини кръпки, опръскани с някоя и друга далечна звезда. Панамон продължи да говори тихо още малко, докато въглените се превърнаха в пепел. После стана, разрови с крак пепелта, стъпка недоизгасналите въглени и каза лека нощ на спътниците си с тон, който пресече всякакви намерения за разговор. Келцът се беше увил в едно одеяло и вече спеше, а Ший още не си беше избрал подходящо място за спане. Човекът от Вейл се чувстваше ужасно изморен от дългото ходене през деня и от битката с Носителя на черепи. Хвърли одеялото си на земята, легна по гръб, изхлузи ботушите си и се загледа в тъмнината, в която едва-едва различаваше клоните на дърветата.