Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Оба го пусна.
— Нали спомена, че имало черен път отзад? Къде е?
Онзи се поколеба за първи път. Пак облиза напуканите си устни.
— Трудно се намира. Има няколко ориентира, ама не се виждат лесно. Мога да ви кажа как да намерите мястото, но ако го изпуснете, ще си помислите, че съм ви излъгал, а то всъщност е тънка работа да го намерите само по описание, ако не сте наясно с района.
— Вече се замислям дали да не си взема парата обратно.
— Тревожа се за вашата сигурност, господине, това е всичко. — Бърза извинителна усмивка. — Не съм от хората, които биха предложили на човек като вас само половината, от което се нуждае. Просто знам, че после може да съжалявам. Смятам да си удържа на думата.
— Давай.
Онзи се покашля и се изплю встрани. Обърса уста с опакото на мърлявия си ръкав.
— Ами, да ви кажа, господине, най-лесно ще го намерите, ако ви заведа.
Оба изчака покрай тях да отмине възрастна двойка и дръпна мъжа за китката.
— Добре, да тръгваме.
Онзи заби пети в пръстта.
— Ей, чакайте! Уговорката ни беше да ви упътя и ще го направя. Както вече ви казах, мястото трудно се намира. Но не сте прав, ако очаквате да си зарежа бизнеса и да ви стана водач. Става въпрос за няколко дни, в които ще си изпусна клиентелата.
Оба свъси вежди и се наведе към мъжа.
— Колко искаш, за да ме заведеш, където трябва?
Продавачът въздъхна тежко и започна да пресмята наум.
— Вижте, господине — рече след малко и заби пръст във въздуха. Кирливата му ръкавица беше скъсана и показалецът щръкна гол. — Ако ми платите една златна марка, предполагам няма да е проблем да отсъствам няколко дни.
Оба се изсмя.
— Хич не си и помисляй за марка — ни златна, ни сребърна, — за да ме преведеш през тоя пущинак за няколко дни. Бях склонен да ти дам още едно сребърно пени, ама край. Или го взимай, или си ми връщай първото и се махай.
Онзи поклати глава и измърмори нещо на себе си. Накрая погледна примирено Оба.
— Напоследък търговията не върви. Право да ви кажа, парите няма да са ми излишни. Ще ви бъда полезен, господине. Готов съм да ви водя за едно сребърно пени.
Оба го пусна.
— Да вървим.
— Минава се през полетата Азрит. Трябват ни коне.
— Да не искаш да ти купя и кон? Май ти хлопа дъската!
— Пеш няма да стане. Но познавам хора, с които ще се спазарите добре за два коня. Ако щадим животните, съм сигурен, че момчетата ще ги изкупят обратно, щом се върнем — с малка отбивка от цената.
Оба се замисли. Искаше му се да се качи да огледа Двореца, но реши, че ще е по-добре първо да посети сестрата на Латея. Имаше да учи още нови неща.
— Звучи справедливо. Да вървим да намерим коне, че път ни чака.
Напуснаха по-тихата странична уличка и попаднаха в глъчката на главния път. Беше пълно с красиви жени. Някои от тях поглеждаха към Оба с неприкрита подкана и копнеж в очите. Срещаха погледа му, жадни за близост. Той им се усмихваше — да, може би, но по-късно. Виждаше как дори това бегло обещание извикваше блясък в очите им.
Хрумна му, че вероятно жените, обикалящи пазарите, са най-обикновени селянки. В Двореца сигурно щеше да намери онова, което търси: жени с положение. Заслужаваше не по-малко. Та нали в крайна сметка е Рал, така да се каже, принц или нещо от този порядък. Може би дори повече от принц.
— Как те викат? — попита Оба. — Все пак ще пътуваме заедно.
— Кловис.
Самият той не си каза името. Харесваше му да го наричат „господине“. Пък и така трябваше.
— Тук има толкова много хора — рече той и плъзна поглед сред тълпата, — защо не ти се продават амулетите? Защо си го закъсал?
Мъжът въздъхна отчаяно.
— Тъжна история, но защо да ви занимавам, господине.
— Не вярвам да е толкова сложно.
— Как да ви кажа. — Прикри очите си с дланта, на която се виждаха останки от ръкавица, и погледна Оба. — Ами, господине, преди време, зимата беше още в силата си, се запознах с една красавица.
Оба погледна изгърбения, сбръчкан, рошав човечец, тътрещ се до него.
— Запознал се, значи?
— Право да ви кажа, предложих и амулетче. — Челото на Кловис се сбръчка в гримаса, сякаш видя призрак. — Направо потъваш в очите и. Огромни сини очи. Рядко можеш да видиш такъв син цвят. Работата е там, господине, че очите и много ми приличат на вашите.
Оба го погледна изпод вежди.
— На моите ли?
Кловис закима енергично.
— Така си е, господине. Досущ като вашите. Само си представете. Нещо в нея както и във вас ми изглежда познато. Но не мога да го определя.