Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Той се отдръпна и извади револвера от бастуна си, за да се защити.
— Напред, убиецо! — извика той. — Няма да избягаш така лесно, както си въобразяваш. Един от двама ни трябва да падне мъртъв — аз или ти.
— Спри, Исидоре, дотам ли я докара, че искаш да ме убиеш! — извика един познат глас.
Той отпусна ръката, в която държеше револвера.
— Ти ли си, Махлен? — попита той.
Това бе жената на Абрахам Марголински, която желаеше да разбере къде ходи Исидор нощем.
Тя изглеждаше ядосана, приближи се до племенника и каза:
— Имам да ти говоря нещо много важно. Ела с мене. Без да мисли, Исидор тръгна подир нея.
— Ти излезе оттук, не се опитвай да ме лъжеш — караше му се тя. — С очите си видях, че си навярно роб на тази горделива жена. Какво имаш с нея, ако е истина това?
— Нямаш право да ме разпитваш. Еврейката го погледна хубаво в очите.
— Само Бог знае, че ми принадлежиш; всичко, каквото имах, пожертвувах го за тебе. Заради тебе изневерих на мъжа си, тъй като чувствувам, че те обичам много. И погледни…
— Спри — каза Исидор. — Улицата не е място за такива приказки. Аз мисля, че трябва още веднъж да се видим и затова трябва да идем в зимника на мъжа ти.
Изминаха няколко пресечки, без да продумат.
Спряха се пред една врата, която беше ниско до земята. Марголинска извади ключе и отвори вратата.
И двамата влязоха вътре, като прескочиха няколко стъпала. Зимникът бе пълен с разнообразна стока: бали, книги, лампи, часовници, картини. И всичко бе разхвърляно в голям безпорядък.
Една дребна черна фигура се скри зад балите, когато Махлен и Исидор влязоха в зимника. Човекът внимателно наблюдаваше какво ще стане.
Това бе Абрахам Марголински. Той бе дошъл в зимника да вземе нещо, когато изведнъж чу гласа на жена си.
Исидор и Махлен не предполагаха на каква опасност са изложени.
— Не искам от тебе ни дума повече — каза Махлен и започна да плаче. — Не мислиш ли, че мога да чета мислите ти?
— Какво четеш сега по лицето ми? — попита бързо Исидор.
— Смяташ да ме оставиш — каза Махлен. — При все че ти се отдадох, аз няма да бъда толкова нахална, че да ти натрапвам любовта си. Все пак трябва да знаеш какво съм направила за тебе. Слушай тогава: помолих мъжа си да те вземем вкъщи и да те пращаме на училище, за да станеш някога прочут човек.
След това тя се разплака и падна в обятията му. Започна да го разтърсва, сякаш се мъчеше да го пробуди от дълбок сън.
— Върви — каза тя, — върви, ала знай, че никога няма да намериш жена, която да те обича колкото мен. Заради тебе жертвувах всичко, изневерих, лъгах. А мъжът ми не знае за това, защото…
— Защото се отвращаваш от неговото лице — прекъсна я Исидор. — Това не един път си ми признавала.
— Той ми е отвратителен, не отричам.
В тази минута стоящият зад балите евреин се закле, че страшно ще отмъсти на жена си. Неговата жена, която той обичаше повече от живота си, била невярна.
„Ще я убия, ще я убия. Не, не, трябва да измисля нещо по-страшно. Нещо, което човешкият ум едва ли може да измисли. А този Исидор, това нищожество! Какво щеше да бъде той, ако аз не го бях измъкнал от тинята? Един скитник, който не би носил никога нови дрехи, нищо друго.“
Тези мисли минаха през главата на евреина. Защо работеше той? Защо трупаше богатство, защо крадеше? За кого, ако не за своята жена, за своята Махлен? Тя беше единственото същество на света, което той обичаше. Цял потънал в мисли, той не слушаше вече какво говорят и дори не забеляза, когато Махлен и Исидор си тръгнаха.
Когато остана сам, той не можа да се сдържи.
Като луд изтича към вратата, откъдето бяха излезли Махлен и Исидор.
— Ех, ти, кучко — викаше той, — обичах те като очите си и пак ми изневери!
Той приближи до една бала, върху която бе оставен нож, взе го и започна да го разглежда.
— Кръвта ти, кръвта ти ще пролея, ще те убия, защото ми изневери, защото си нечестна!
В същия миг се сепна, защото чу, че някой хлопа на вратата. „Седем пъти похлопа, значи това е някой от моите хора.“ След като скри ножа, той бързо закрачи към вратата. Като отвори, влезе комедиантът.
— Ех, господин комедианте, голяма чест правите на моя дом сега. По-рано идвахте по-често, донасяхте понякога ту часовник, ту пръстен, ту някоя верижка или палто. А сега, господин комедиант — добави Марголински, — сега трябва да сте се сдобрили с брат си. Той навярно ви е дал една хубавичка сума, която ще ви стигне за цял живот.
— Млъкни веднага — извика комедиантът — и никога повече да не ми напомняш за брата ми, когото мразя повече от всичко и комуто кога и да е ще отмъстя. Аз съм на мнение, че е глупав онзи, който веднага мисли за отмъщение. Трябва според мене да се дочака удобният момент. Хубаво, когато заедно с отмъщението се получи и лихва за минало време.