Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Съюзите между гоблини и фоморийски великани съвсем не бяха рядкост, ала и двете раси ненавиждаха паурите почти толкова, колкото мразеха и хората.
Освен в случаите, когато дактилът се пробудеше. Освен тогава, когато едно по-голямо зло, първично и необхватно, ги свържеше и, подчинило ги на волята си, ги поведеше на война. Когато демонът-дактил се възкачеше на обсидиановия си трон, между смъртните не можеше да има съперничество и дрязги за надмощие.
— Ние не сме четири отделни армии! — неочаквано изрева демонът и Готра едва не падна, повален от силата на гръмовния му глас. — Нито дори три, ако паурите решат да се обединят. Ние сме една войска, с общи стремежи и обща цел!
Дактилът скочи от трона и хвърли в краката им някакъв предмет — парче сив плат, върху което в черно беше избродиран образът му.
— Вървете и се захващайте за работа! — нареди той.
Майер Дек вдигна плата и внимателно го разгледа.
— Моите войни не са шивачки — възпротиви се той, ала едва бе довършил, когато демонът се извиси над него, пораснал сякаш за миг, и го зашлеви през лицето, поваляйки го на земята като да бе хилаво джудже.
Ала най-лошото тепърва предстоеше. Заля го вълна от ярки образи, изпълнени с нечовешки мъчения и страховита болка, и Майер Дек, гордият и силен фоморийски вожд, най-могъщият смъртен в цял Барбакан, изскимтя жаловито и се загърчи на пода, молейки за милост.
— Всеки войник в моята армия ще носи този знак — заяви дактилът. — В моята армия. А ти — обърна се той към великана и като се наведе, вдигна го от пода с ужасяваща лекота, — ти ми доведи двайсет и четири от най-добрите си бойци — ще ми бъдат лична стража.
И така, ден след ден, демонът се срещаше със своите слуги. Буден вече от няколко години, той търпеливо наблюдаваше, долавяше със самото си същество и най-далечното клане в Дивите земи, усещаше върху устните си, като да беше там, топлата кръв, в която злите джуджета топяха алените си кепета, чуваше писъците на моряците и злощастните пътници от всеки кораб, погълнат от безмилостния Мириански океан. Мракът неумолимо се разпростираше над света, злото в сърцата на хората все повече се надигаше. Дошло бе време Повелителят на хаоса да събере бойците си и да започне истинската война.
Теранен Динониел отдавна бе изгнил в земята и този път дактилът твърдо бе решил да победи.
На двадесет и четиримата великани, които Майер Дек му доведе, той раздаде магмени доспехи, изработени лично от него, плътни и изключително здрави. За четиримата вождове пък имаше още един ценен дар — покрити с шипове магически предпазители, които защитаваха онзи, който ги сложеше, от всяко вражеско оръжие. Никоя от трите раси не се славеше с достойнството или предаността си, но благодарение на магическите предпазители демонът можеше да е спокоен, че поне четиримата му генерали няма да станат жертва на заговор между собствените си войници.
А техните редици наистина бяха внушителни. Гористите склонове на Айда бяха покрити с биваците на хиляди гоблини, паури и великани, всички до един обърнати към южното подножие на планината, там, където зейнала черна дупка обозначаваше входа на пещерата. И трите лагера бяха разположени между най-новите „ръкави“ на планината — две реки от изстиваща лава, черни в основата си и яркочервени на повърхността, тъй като огнената течност продължаваше да извира от недрата на планината; две реки, разлели се на югоизток и на югозапад, като да бяха продължение на волята на демона, протегнала се да задуши целия свят между пръстите си. Нищо не растеше в близост до магмените потоци, ни дърво, ни храст, нито дори стрък трева — мракът бе погълнал всичко по пътя си, огньовете бяха изпепелили всяко живо същество, а изстиващата лава се бе втвърдила върху останките му. Дори онези от бойците на дактила, които се намираха в средата между двата ръкава, усещаха топлината и именно потрепващият от горещината въздух ги изпълваше с упование в силата на злото, събрало ги тук, именно той още повече разпалваше желанието им да се хвърлят в бой, да сеят болка, страдание и смърт.
И все в името на дактила.
— Как се казваш?
— Куинтал.
Отговорът беше последван от болезнен стон — камшикът остави поредната кървавочервена резка по гърба му.