Окото на голема

В този момент звънене в ухото му го предупреди за приближаваща магия. Застана нащрек и секунда по-късно видя как Бартимеус се материализира насред един син облак. Бе във формата си на гаргойл. Натаниел потърка очи и се съвзе.

— Е? Имаш ли нещо да докладваш?

— И аз много се радвам да те видя. — Гаргойлът се протегна надолу, поотупа облака във формата на възглавница и седна с въздишка. — Аха. Veni, vidi, vici87 и така нататък. Афритът вече го няма. Като пребит съм. Но може би не чак колкото теб. Изглеждаш ужасно.

— Отървал си се от демона? — Натаниел се ободри. Това беше добра новина. Щеше да значи много за Девъро.

— Определено. Удавих го в Темза. Слухът вече се носи. И между другото, беше прав — точно онова момиче Кити е отмъкнало жезъла. Хвана ли я вече? Не? Ами, по-добре спри да се звериш и започни да я търсиш. Ей… — Гаргойлът погледна по-отблизо. — Имаш синина на бузата. Някой се е бил!

— Не съм. Това не е важно.

— Сдърпахме се като улични хлапета! Заради момиче ли беше? Въпрос на чест? Хайде де, на мен можеш да кажеш!

— Просто го забрави. Слушай — доволен съм от успеха ти. Сега трябва да открием момичето. — Натаниел предпазливо мушна синината с пръст. Болеше.

Гаргойлът въздъхна.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. И откъде, моля ти се, да започна?

— Не знам. Трябва да помисля. Засега си свободен. Ще те призова отново на сутринта.

— Много добре. — Гаргойл и облак се понесоха назад в стената и изчезнаха.

Когато всичко отново се успокои, Натаниел застана до бюрото си, потънал в мисли. Нощта притискаше прозореца на офиса му; от улицата навън не се дочуваше нито звук. Беше много изморен; тялото му направо плачеше за легло. Но жезълът бе прекалено важен, за да бъде изгубен толкова лесно. Някак трябваше да го открие. Може би някой справочник можеше…

Натаниел бе стреснат от чукане на вратата. Заслуша се, сърцето му биеше лудо в гърдите. Още три почуквания: нежни, но решителни.

Кой би дошъл в този час? В съзнанието му изскочиха видения за ужасния наемник; той ги изхвърли от главата си, изправи рамене и се приближи към вратата.

Облизвайки устни, завъртя дръжката и отвори вратата…

На прага стоеше нисък, червендалест джентълмен, който примигна на светлината, излязла от офиса. Беше облечен в крещящ, зелен кадифен костюм, бели гети и бледомораво палто, закопчано до врата. На главата му имаше малка велурена шапка. Той се усмихна в отговор на смущението на Натаниел.

— Здравей, Мандрейк, момчето ми. Може ли да вляза. Навън е студено.

— Господин Мейкпийс! Ъ, да. Моля, влезте, сър.

— Благодаря ти, момчето ми, благодаря ти. — С един подскок Куентин Мейкпийс се намери вътре. Свали шапката си и я метна през стаята. С невероятна точност тя се приземи върху бюста на Гладстон. Той намигна на Натаниел. — Мисля, че вече видяхме достатъчно от него, по един или друг начин. — Хилейки се сподавено на малката си шега, господин Мейкпийс се намести в един стол.