Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Мръкваше се, когато мина по старата улица, несъзнателно забавяйки ход, и се приближи до къщата на родителите си. В хола светеше: това изтръгна облекчено изхлипване, но предизвика и тревога. Въпреки че майка й бе недосетлива, тя не трябваше да отгатне, че нещо не беше наред, не и преди Кити да има възможност да измисли какво да прави. Тя се огледа внимателно в отражението на съседския прозорец, приглади назад разчорлената си коса и изтупа дрехите си, доколкото можа. Не можеше да направи нищо за мръсотията по ръцете си или торбичките под очите си. Въздъхна. Не беше както трябва, но трябваше да свърши работа. И така, тя пристъпи към вратата и почука. Ключовете й бяха останали в стаята й.
След малко забавяне, през което Кити почука отново, в коридора се появи една позната слаба фигура. Тя спря на средата, сякаш не беше сигурна дали да отвори вратата. Кити почука по стъклото.
— Мамо! Аз съм.
Сянката се приближи неуверено; майка й отвори леко вратата и погледна навън.
— О! — каза тя. — Катлийн.
— Здрасти, мамо — каза Кити, като се насили да се усмихне, доколкото можа. — Съжалявам, че се появявам така неочаквано.
— О. Да. — Майка й не отвори вратата по-широко.
Гледаше Кити със стреснато, малко тревожно изражение.
— Нещо не е наред ли, мамо? — попита Кити. Бе твърде изморена и не й пукаше.
— Не, не. Изобщо.
— Значи тогава мога да вляза?
— Да… разбира се. — Майка й се отдръпна да направи път на Кити да влезе, поднесе студената си буза за целувка и внимателно затвори вратата след нея.
— Къде е татко? В кухнята ли? Знам, че е късно, но умирам от глад.
— Мисля, че може би в хола ще е най-добре, скъпа.
— Добре. — Кити тръгна през коридора и влезе в малкия хол. Всичко беше както си го спомняше: оръфаният килим, лишен от цветове; малкото огледало над камината; старият диван и столът, които баща й бе наследил от неговия баща заедно с покривките с ресни на облегалките. На малката масичка за кафе димеше чайникът и имаше три чаши. На дивана седеше баща й. На стола отсреща седеше млад мъж.
Кити застина на място. Майка й затвори тихо вратата.
Младият мъж вдигна очи към нея и се усмихна, а Кити веднага се сети за изражението на господин Пенифедър, когато бе погледнал съкровищата в гробницата. Това бе радостна, алчна усмивка, която допреди това бе упорито сдържана.
— Здравей, Кити — рече младият мъж.
Кити не каза нищо. Тя добре знаеше какъв е той.
— Катлийн. — Гласът на баща й едва се чуваше. — Това е господин Мандрейк, от отдел „Вътрешни работи“, мисля?
— Точно така — усмихнато каза господин Мандрейк.
— Той иска… — Баща й се поколеба. — Той иска да ти зададе няколко въпроса.
От устата на майка й изведнъж се чу стенание.
— О, Катлийн — извика тя. — Какви си ги надробила?
Кити все още не отговаряше. Имаше още един диск за хвърляне в якето си, но иначе беше беззащитна. Очите й се стрелнаха към спуснатите завеси на прозореца. Беше подвижен; можеше да се покатери оттам, ако баща й беше смазал резето. Или да го разбие с един удар — масичката за кафе щеше да мине през него. Или пък през коридора, с многото изходи, но майка й стоеше пред вратата…
Младият мъж посочи дивана.
— Искате ли да седнете, госпожице Джоунс? — каза той учтиво. — Можем да обсъдим нещата по един приятен начин, ако желаете. — Ъглите на устата му трепнаха. — Или ще изскочите през прозореца с един-единствен скок.
С изричането на точната мисъл, която й минаваше през главата, магьосникът — нарочно или не — хвана Кити неподготвена. Не му беше сега времето. Тя се зачерви, присви устни и седна на дивана, откъдето погледна магьосника колкото може по-спокойно.
Значи това беше Мандрейк, чиито слуги бяха преследвали съпротивата толкова месеци. Можеше да познае професията му от километър; издаваха го дрехите му — дълго черно палто, смешно тесен черен костюм, лъскави маркови обувки. От джоба на гърдите му се подаваше една свръхголяма червена носна кърпичка като коралов лист. Косата бе оставена да порасне дълга около слабото му, бледо лице. За пръв път Кити осъзна колко млад наистина беше: все още тийнейджър, със сигурност не по-възрастен от нея, а може би и значително по-млад. Сякаш, за да компенсира това, той бе събрал ръцете си агресивно една в друга, кръстосал крака, единият му крак потрепваше като опашка на хищна котка и се усмихваше по начин, който би бил любезен, ако не личеше нетърпението му.