Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Ами, хайде тогава — каза тя. — Просветлете ме.
Момчето прочисти гърлото си.
— Може би това ще освежи паметта ви. Преди три години в Северен Лондон… Една студена декемврийска нощ… Не ли? — Той въздъхна. — Инцидент в една задна уличка?
Кити сви рамене изморено.
— Имала съм много инциденти в уличките. Явно имате незапомнящо се лице.
— Ах, но аз никога не забравих вашето. — Сега гневът му излезе на повърхността; той се наведе напред в стола си, събаряйки чашата с лакът и разливайки чай по стола. Очите му проблеснаха виновно към родителите на Кити. — О… съжалявам.
Майката на Кити се втурна и почна да попива със салфетката си петното.
— Не се тревожете, господин Мандрейк! Моля ви, не се тревожете.
— Виждате ли, госпожице Джоунс — продължи магьосникът, вдигайки чашата от облегалката на стола, за да може майката на Кити да попие по-добре. — Никога не ви забравих, въпреки че ви видях само за миг. Нито пък забравих колегите ви, Фред и Стенли, тъй като точно те ме ограбиха и точно те се опитаха да ме убият.
— Ограбили са ви? — Кити се намръщи. — Какво са взели?
— Едно ценно гадателско стъкло.
— О… — В съзнанието на Кити изплува неясен спомен. — Вие сте били онова дете в уличката? Малкият шпионин? Сега си ви спомних… и стъклото ви. Беше долнопробна изработка.
— Аз го изработих!
— Дори не можахме да го накараме да работи.
Господин Мандрейк се овладя с усилие и заговори с опасно контролиран глас:
— Забелязвам, че спряхте да отричате обвиненията.
— О, да — каза Кити и в този момент се почувства много по-жива, отколкото се беше чувствала в продължение на месеци наред. — Определено са верни. Всичко, което казахте и дори повече. Само съжалявам, че всичко свърши. Не, чакайте — отричам едно нещо. Казахте, че съм ви оставила да умрете в онази уличка. Това не е така. Фред щеше да ви пререже гърлото, но аз ви пощадих. Само един господ знае защо, нещастен малък доносник. Трябваше да направя услуга на света.
— Тя не иска да каже това! — Баща й бе скочил на крака и стоеше между тях, сякаш тялото му щеше да защити магьосника от думите на дъщеря му.
— О, напротив, иска. — Момчето се усмихваше, но очите му пламтяха от ярост. — Хайде, оставете я да говори.
Кити бе спряла само за да си поеме дъх.
— Презирам теб и всички останали магьосници! На вас не ви пука за хора като нас! Тук сме само… да ви осигуряваме храна, да ви чистим къщите и да ви изработваме дрехи! Робуваме във вашите фабрики и работилници, докато вие и демоните ви живеете в лукс! Ако пресечем пътя ви, страдаме! Както стана с Якоб! Всички вие сте безчувствени и злобни, безсърдечни и суетни!
— Суетни? — Момчето оправи наклона на кърпичката си. — Колко невероятно истерично. Аз просто съм добре облечен. Първото впечатление е важно, нали знаеш.
— Нищо не е важно за вас — остави ме, мамо. — В яростта си Кити бе станала; майка й, почти полудяла от уплаха, я бе хванала отстрани. Кити я избута.
— О — изръмжа тя — и ако искаш един съвет за външния вид, тези панталони са прекалено тесни.
— Така ли? — Момчето също се изправи, палтото му се развя зад него. — Чух достатъчно. Ще можеш да усъвършенстваш шивашките си умения в Лондонската кула.
— Не! — Майката на Кити се свлече на пода. — Моля ви, господин Мандрейк…
Бащата на Кити стоеше, сякаш го боляха костите.
— Нищо ли не можем да направим?
Магьосникът поклати глава.
— Страхувам се, че дъщеря ви отдавна си е избрала пътя. Съжалявам за вас, защото сте лоялни към държавата.
— Винаги е била твърдоглаво момиче — тихо каза бащата на Кити, — но никога не съм осъзнавал, че е и зла. Онзи инцидент с Якоб Хирнек трябваше да ни научи на нещо, но ние винаги сме се надявали на най-доброто, аз и Айрис. А сега, когато армиите ни отиват на война в Америка и със заплахи от всички страни, да разбера, че момичето ни е предател, затънало до ушите в престъпления… Ами, това ме съкрушава, наистина, господин Мандрейк. Винаги съм се опитвал да я отгледам правилно.
— Сигурен съм — бързо рече магьосникът. — И все пак…
— Водех я да гледа парадите, да види войниците ни по фестивалите. Беше на раменете ми в Деня на империята, когато тълпите на площад „Трафалгар“ приветстваха министър-председателя в продължение на час. Може би не го помните, господин Мандрейк, самият вие сте толкова млад, но беше велик случай. А сега онази моя малка дъщеря я няма, а на нейно място е тази груба кавгаджийка, която не уважава родителите си, по-добрите от нея… държавата си. — Като свърши, в гласа му се долови лукава нотка.