През дивия Кюрдистан

— Ти си искал да спасиш не неговия, а своя живот!

— Лъжеш се. Моите спътници и аз сме гости на мелика. Само беят и заловените с него кюрди са пленници. Ще умрат веднага, щом вие нападнете.

— А ако ни лъжеш, че си гост на мелика. Как ще го докажеш?

— Щях ли да съм тук, ако бях пленник?

— Би могъл да те пусне срещу честната ти дума. Защо те е взел под закрилата на своя дом? Кой те е препоръчал на мелика на Лисан?

Трябваше да отговоря нещо и честно признавам, че се срамувах да назова името на една жена.

— Препоръчала ме е една жена. Но, изглежда, той отдава голямо значение на нейните думи.

— Как се казва тя?

— Марах Дуримех.

Страхувах се да не стана смешен и бях много изненадан от напълно противоположното на очакванията ми въздействие, което предизвика това име. Агата много се изненада и каза:

— Марах Дуримех ли? Къде си я срещал?

— В Амадие.

— Кога? — продължи да пита той.

— Преди няколко дни.

— Как я срещна?

— Правнучката й се беше отровила и тъй като разбирам малко от лечение, ме повикаха. Така срещнах Марах Дуримех и спасих болната.

— Каза ли на старицата, че ще ходиш в Тумри и Лисан?

— Да.

— Тя не те ли предупреди с какво ще се сблъскаш тук?

— Предупреди ме.

— А какво направи тя, след като не промени намерението си? Спомни си! Може би ти е казала някаква дума, която аз не бива да споменавам.

— Каза ми, ако попадна в опасност, да попитам за Рух’и кулян. Той щял да ме закриля.

Едва бях изрекъл тези думи, и човекът, който досега се беше държал така враждебно с мен, дойде и ми подаде ръка.

— Ефенди, не знаех това. Прости ми! На когото Марах Дуримех каже тези думи, не бива да му-се причинява зло. Сега вече внимателно ще те слушаме. Колко са несторианците?

— Няма да ги издам. Аз съм техен приятел, както и ваш. И на тях няма да кажа вие колко сте.

— Ти си по-предпазлив, отколкото е необходимо. Наистина ли мислиш, че ще убият бея, ако ги нападнем?

— Убеден съм в това.

— А ще го освободят ли, ако се оттеглим?

— Надявам се. Меликът ще се вслуша в думите ми.

— Да. Но много от нашите хора бяха избити. Трябва да отмъстим за тях.

— А не сте ли убили преди хиляди халдейци?

— Десет кюрди са много по-ценни от хиляда техни хора.

— Халданите мислят обратното.

— Ще ни платят ли кръвен данък?

— Не знам, но честно ви казвам, че на тяхно място не бих го направил.

— А ще ги посъветваш ли да не го правят?

— Не, защото както при вас, така и при тях говоря за мир. Убити са само няколко от вашите хора, а вие — хиляди от техните. Те са тези, които трябва да искат кръвнина. Освен това беят е в ръцете им и ако добре размислите, ще признаете, че те имат преимущество пред вас.

— Много войнствено ли са настроени? Трябваше да отговоря с не, но предпочетох да избягна прекия отговор:

— Да не би вчера да са ви се сторили страхливи? Измерете влялата се в Саб кръв. Пребройте костите, които и до ден днешен изпълват долината на реката! Не питай дали гневът на останалите живи е достатъчно голям, за да искат отмъщение!