Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Стар каналия, сапьорът Водичка напоследък играеше ролята на неин кавалер. Той имаше под ръка списък на всички бойни роти, които заминаваха за фронта, и тъкмо навреме навестяваше школниците чехи, за да им напомни да не се изгубят във военния водовъртеж, без да платят дълга си.

— Накъде си тръгнал всъщност? — попита Водичка, след като напиха хубавото вино.

— Това е тайна — отговори Швейк, — но на тебе ще я кажа, нали си ми стар приятел?

Той подробно му обясни всичко. Водичка от своя страна заяви, че е стар сапьор и не може току-така да остави приятеля си и че затова ще идат да предадат писмото заедно.

Те чудесно се забавляваха с разговори за миналото и когато след дванайсет часа излязоха от „Черното овненце“, всичко им се струваше естествено и лесно.

Освен това в душата им беше заседнало твърдото убеждение, че не ги е страх от никого. Из целия път до улица Шопрони номер шестнадесет Водичка изявяваше огромната си ненавист към маджарите и непрекъснато разказваше как не пропуска случай да се сбие с тях, къде и кога се е бил и какво му е попречило да се сбие на еди-коя си дата.

— Да ти разправя какво се случи веднъж. Хванали бяхме за гръцмуля едно маджарско копеле от Паусдорф — ние сапьорите бяхме отишли там да пийнем хубаво вино — и аз тъкмо се канех да го халосам с портупея по тиквата в тъмното, защото, щом започнат тая работа, ние веднага хвърлихме една бутилка по полилея, когато той, копелето му с копеле, изведнъж изкрещя:

„Абе, Тондо, това съм аз, Пуркрабек, от шестнайста опълченска!“

За малко да стане грешка. Затова пък им го платихме тъпкано на тия маджарски циркаджии. Преди три седмици бяхме отишли да видим Незидерското езеро334. В едно близко село имаше отделение хонведи-картечари. Всички ние случайно хлътнахме в една кръчма, където те танцуваха чардаш и крещяха като побъркани: „Урам, урам, биро урам“335 или „Ланьок, ланьик, ланьок а фалуба“336. И взехме, та седнахме тъкмо срещу тях. Всеки от нас сложи портупея си на масата и си каза: „Чакайте, простаци, ще ви дадем ние да разберете един ланьок.“ И един от нас, Мейстршик го казваха, юмрукът му беше цяла Бяла гора, веднага предложи да иде да потанцува и да вземе момичето на някой от тия цигани. А момичетата бяха лъскава работа, едни такива дебелокраки и фундаментални, а очите им играят на четири. И както маджарските копелета се притискаха до тях, виждаше се, че момичетата имат пълни, твърди гърди като полукълба, че всичко това им прави голямо удоволствие и че не са вчерашни в тая натискания. Та ти казвам, нашият Мейстршик излиза на дансинга и иска да вземе най-лъскавото гадже от един хонвед. Унгарецът започна да бърбори нещо, но Мейстршик веднага му метна една, оня се търколи на земята, ние начаса се хванахме за коланите си, омотахме ги около ръцете си да не изхвръкнат ножовете, наскачахме помежду им и аз извиках: „Виновен, невиновен, карай напред!“ Всичко тръгна като но мед и масло. Те започнаха да изскачат през прозорците, но ние ги ловяхме за краката и ги смъквахме обратно в помещението. Всеки, който не беше наш, яде пердах. Намесиха се също кметът и стражарят, но и тях наложихме. И кръчмарят яде бой, защото взе да псува на немски, че сме били разтурили увеселението. После в селото изловихме и ония, които искаха да се скрият от нас. Един техен подофицер например го намерихме в плевнята на долния кран на селото, заровен в сеното. Издаде го гаджето му, понеже танцувал с друга. Беше лапнало по нашия Мейстршик и после запраши с него нагоре към Кирай Хида, където имаше сушилни за сено край гората. Замъкнала го в една такава сушилня и поискала след това пет крони от него, но той ѝ обърсал една през устата. Настигна ни чак горе край самия лагер и каза, че винаги си представял маджарките по-пламенни, а тая свиня лежала като пън и през цялото време бърборела нещо.