Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Той не говореше много, но затова пък пиеше повече, като съчиняваше на ум какво да пише на тая строга, нравствена и хубава дама, която решително много повече го привличаше, отколкото всички ония маймуни на сцената, както се изразяваха за тях офицерите.

В твърде добро настроение поручик Лукаш отиде в кафененцето „При кръста на свети Стефан“ и там се вмъкна в едно сепаре, откъдето изгони някаква румънка, която предлагаше да му се съблече гола и му предоставяше свобода на действие. Той поръча да му донесат мастило, перо и хартия за писма, бутилка коняк и след задълбочен размисъл написа следното писмо, което му се струваше най-хубаво от писмата, които изобщо някога беше писал:

„Милостива госпожо!

Снощи в градския театър присъствувах на представлението, което Ви възмути. През цялото първо действие аз наблюдавах Вас и Вашия съпруг. Както забелязах…“

„Ха така! Само по-смело — каза си поручик Лукаш. — с какво право тоя тип притежава такава прелестна жена? Че той прилича на обръснат павиан.“

И продължи да пише:

„Вашият съпруг, милостива госпожо, с най-голям интерес наблюдаваше гадостите, представяни на сцената в пиесата, която предизвика у Вас отвращение. Та това не беше изкуство, а гнусно въздействие върху най-интимните чувства на човека.“

„Какви гърди има тая жена — помисли си поручик Лукаш, — само по-смело!“

„Простете, милостива госпожо, че съм така искрен към Вас, макар и да не ме познавате. През живота си аз съм видял много жени, но никоя не ми е направила такова впечатление като Вас, тъй като Вашите възгледи и мирогледът Ви се схождат напълно с моите. Убеден съм, че и Вашият съпруг е истински егоист, който Ви мъкне със себе си…“

„Така не може“ — рече си поручик Лукаш, задраска „schleppt mit“ и вместо това написа:

„…който поради лична заинтересованост Ви води, милостива госпожо, на театрални представления, отговарящи единствено на неговия собствен вкус. Обичам искреността и нямам намерение да се натрапвам в частния Ви живот, но имам голямо желание да поговоря с Вас за чистото изкуство…“

„В тукашните хотели това няма да може да стане, ще трябва да я замъкна във Виена — помисли си поручикът, — ще взема командировка.“

„Затова осмелявам се, милостива госпожо, да Ви помоля за среща, за да се опознаем по-отблизо, което, убеден съм. Вие няма да откажете на тоя, когото в най-скоро време очакват изпълнени с несгоди военни походи и който, в случай че получи любезното Ви съгласие, ще запази в огъня на сраженията най-хубав спомен за душата, която го е разбирала не по-зле, отколкото той нея. Вашето решение ще бъде за мен жест, а Вашият отговор — решителен момент в моя живот.“