Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Ти все пак ще направиш по-добре да почакаш тук — рече Швейк на Водичка пред къщата, — аз само ще отърча до първия етаж, ще предам писмото, ще почакам за отговора и веднага съм тук.

— Ама как — да те оставя сам? — учуди се Водичка. — Ти не познаваш маджарите, нали ти казах какви хора са те? Тук ние трябва да сме предпазливи. Ще взема да го цапардосам.

— Слушай, Водичка — каза Швейк сериозно, — тук не става дума за маджарина, а за неговата госпожа. Ама аз нали ти обясних всичко, когато седяхме с чешката келнерка? Нали ти казах, нося писмо от моя поручик и това е абсолютна тайна? Моят поручик сто пъти ми повтори, че за това жива душа не бива да узнае, пък и оная, твоята келнерка, нали и тя каза, че така трябва, защото работата е дискретна. Че никой не бива да научи за това, дето поручикът си пише с омъжена жена. А и ти нали се съгласи, че е така, нали те видях как кимаше одобрително с глава? Не ти ли обясних както трябва, че ще изпълня най-точно заповедите на моя поручик, а ти сега: йок — ще дойда, та ще дойда с тебе.

— Ти не ме познаваш още, Швейк — отговори също твърде сериозно старият сапьор Водичка, — като съм казал един път, че ще те придружа, да знаеш, че думата ми на две не става. Като сме двама, винаги е по-сигурно.

— Не, Водичка, ще те убедя, че не е така. Знаеш ли къде е улица Некланова на Вишехрад340? Там беше работилницата на шлосера Воборник. Той беше справедлив човек. Една нощ, като се върнал от гуляй, довел със себе си да преспи у него и друг един гуляйджия. След това той лежа много дълго време и всеки ден, като превързвала раната на главата му, жена му казвала: „Виждаш ли, Тоничек, ако не бяхте дошли двама, щях само да вдигна гюрюлтия и нямаше да хвърлям везните върху главата ти.“ По-късно, след като проговорил, той ѝ отвърнал: „Имаш право, жено, друг път, като ида някъде, няма да ти домъкна никого със себе си.“

— Само това оставаше — разсърди се Водичка че на шега, — да се опита маджаринът да ни хвърли нещо върху главата. Ще го пипна за врата и ще го изхвърля по стълбите долу, ще изхвръкне като шрапнел. С тия маджар-ски копелета само така трябва да се разправяш. Какви ти церемонии с тях.

— Абе, Водичка, струва ми се, че ти не пи чак толкова. Аз изпих две четвъртинки повече от тебе. Разбери, че не бива да правим никакви скандали. Аз отговарям за тая работа. Касае се за жена, разбери най-после.

— Ще цапардосам и нея, Швейк, все ми е едно, ти не ме познаваш още. Веднъж на „Розовия остров“ в Забехлице една такава кикимора отказа да танцува с мене, защото ми беше стекла мутрата. Вярно, че устата ми беше отекла, току-що се бях върнал от една танцова забава в Хостиварж, но представяш ли си една такава да те обижда. „Така ли, ето и на вас една, многоуважаема госпожице — казах аз, — за да не ви е мъчно.“ И така я халосах, че събори масата в градината с все чашите. А около нея седяха още баща ѝ, майка ѝ и двамата ѝ братя. Но и целият „Розов остров“ не можеше да ме уплаши. Намериха се познати от Вършовице и те ми помогнаха. Начукахме около пет семейства заедно с децата. Трябва да се е чувало чак в Михле. После и вестниците писаха за това градинско увеселение, уредено от не знам кое си благотворително дружество. И затова, казвам ти, както на мене ми помогнаха, така и аз винаги съм готов да помогна на всеки приятел, когато го заплашва някаква опасност. По никой начин не мърдам от тебе. Ти не познаваш маджарите… Не очаквах от тебе, че ще искаш да се отървеш от мене, след като не сме се виждали толкова години, и то при такива обстоятелства.