Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Малко се забавих с новото за мен заклинание, но накрая излязох от укритието си и се приготвих за атаката на Огнената топка. Ако изчисленията ми бяха верни, щях да извлека част от енергията на заклинанието и да им отвърна със същата монета.
Летящият мъртвец не ме остави да чакам дълго и веднага нападна.
„Трябва да се получи“ — помислих си и стиснах очи.
Но миг преди огънят да ме докосне усетих удар в коленете и рухнах на земята.
— Какво правиш?!
Велхеор ме сграбчи за яката и ме повлече обратно зад укритието. Предполагам защото не бях го предупредил какво смятах да правя.
— Исках да получа малко енергия, за да се справя с мъртъвците! — поясних раздразнено. — Не се бъркай!
— Както кажеш — засмя се вампирът. — А пък аз си помислих, че правиш ритуално самозапалване.
По принцип не беше много далеч от истината, защото и представа си нямах как може да свърши моят експеримент.
Трябваше само отново да изскоча от укритието и един от мъртъвците веднага ме замери с Огнено кълбо. Топката огън летеше право в лицето ми. Протегнах насреща й длан с току-що измисленото заклинание и затворих очи. В последния момент през главата ми мина мисълта за нестабилността на моите заклинания и положих невероятни усилия да не отдръпна ръката си.
Болка.
От дланта, нагоре по ръката, а накрая из цялото тяло плъзна непоносимо гореща енергийна вълна. Разбира се, подозирах, че ще боли, но не мислех, че ще е чак толкова. Ако Огнената топка беше направена от някой като Наив, щях буквално да се опека жив или просто бих умрял от болезнения шок. Затова пък сега имах достатъчно енергия, за да отвърна на мъртъвците.
— Стана! — извиках радостно на Велхеор. — Да видим сега кой кого!
Излязох спокойно от укритието си и тръгнах към мъртъвците. Веднага след като пуснаха поредната порция Огнени топки, аз се скрих зад пълноценна Универсална стена и метнах в отговор Огнена птица. Противно на очакванията ми, мъртвецът не падна в пламъци, а буквално всмука заклинанието в себе си.
— Какво правиш бе, идиот?! — развика се вампирът. — Те се хранят с енергия, обикновените заклинания не им действат!
„Да, ама че съм глупак“ — помислих със закъснение.
Мъртъвците отново ме удариха с Огнени топки, но този път аз им пуснах насреща няколко пробни „змийчета“. Както си и мислех, сплитанията на тези заклинания значително се различаваха от използваните в Академията. Наложи се отново да се крия зад един от кръстовете и да използвам Истинското зрение, за да променя леко „змийчетата“ си, но в края на краищата постигнах своето — заклинанията на мъртъвците се разрушаваха още с появата си.
Виждайки успеха ми, Велхеор излезе от укритието и нареди:
— Ти унищожавай заклинанията, а аз ще ги разфасовам.
„Змийчетата“ добре се справяха със задачата си и ние успяхме спокойно да се приближим до съществата. Гледката беше ужасна, а вонята буквално подкосяваше краката. За наше щастие те се оказаха твърде тъпи, за да променят своята тактика. „Змийчетата“ съвестно унищожаваха Огнените топки, докато ние с Велхеор разфасовахме мъртъвците на парчета.
Най-трудно беше да се доберем до летящите мъртъвци. За щастие скоковете на Велхеор позволиха да се справим без помощ от моя страна. А докато той подскачаше от кръст на кръст и избиваше летящите, аз хвърлях „змийчета“ и кълцах с Ледения меч и кукрито останалите по земята.
Приключвайки с мъртъвците, аз побързах да напусна района на гробницата, тъй като ужасната миризма буквално преобръщаше всичките ми вътрешности, но Велхеор ми препречи пътя:
— Трябва да влезем в гробницата.
— Това пък защо?!
След схватката с последните мъртъвци аз и така едва се държах на краката си, а думите на Велхеор окончателно ме довършиха. Отпуснах се уморено на каменния саркофаг, изпуснах от схванатите си ръце станалия неочаквано тежък меч и стиснах носа си с пръсти.
— Всъщност не дойдохме тук случайно — Велхеор седна до мен. — В гробницата има нещо, което много ми трябва. Артефактът, който всеки път кара тези мъртъвци да оживяват и им дава магически сили.
— Защо ти е? — попитах аз, вече досещайки се какъв ще е отговорът.
В края на краищата вампирите бяха изключително любопитни същества, изобщо не беше задължително да имат сериозна причина за глупави постъпки.
Но Велхеор ме изненада.
— Както знаеш, аз загубих всичките си способности. Скритият в гробницата артефакт е надарен със загадъчни свойства и е много вероятно неговото изследване да ми помогне ако не да си върна способностите, то поне да ги заменя с някакви други. Така че нека да влезем там и да вземем този череп.