Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

„Заровените съкровища“ беше заглавието на книгата. Фил се поклони и благодари.

Макфърсънови пристигнаха като двойка викинги. Костюмът особено подхождаше на високата, яка фигура на мисис Макфърсън и на широкото й, пълно и румено лице. И двамата бяха към петдесетте, но спортуваха достатъчно, за да могат да си позволят поли до коленете и сандали с ремъци, които се кръстосваха върху пълните прасци на единия и мършавите пищялки на другия. Явно взривът от смях, който предизвикаха при появата си на терасата, им достави изключително удоволствие.

Ивлин пусна грамофона и Фил и Мелинда влязоха в салона да танцуват. Пристигнаха още две коли. Зададоха се две двойки, следвани от Де Лайл по бяло сако. Озърташе се за Мелинда и изостана от групата. Вик се направи, че не го вижда. Но Мелинда, чула врявата, излезе на терасата и като видя Чарли, спусна се към него и го хвана за ръката.

— Да се беше облякъл поне като Шопен!

Тая фраза сигурно отдавна беше подготвена за случая.

— Приятно ми е да ви представя Чарли де Лайл — обяви тя на висок глас. — Това са мистър и мисис Кауан, нашите домакини, мистър и мисис Макфърсън… — Изчакваше Де Лайл да измърмори по едно: „Приятно ми е.“ — Мистър и мисис Мелър, Дон и Джун Уилсън… мисис Поднански, мистър…

— Кени — отзова се младежът, който на Четвърти юли беше един от партньорите по танц на Мелинда.

— Тази вечер мистър Де Лайл ще свири за нас — съобщи накрая Мелинда.

Разнесе се заинтригувано шушукане и слабо ръкопляскане. Чарли изглеждаше смутен и изнервен. Мелинда му подаде чаша пунш и го поведе към салона, за да му покаже пианото, като че ли къщата беше нейна. Дон и Джун Уилсън, застанали край купата с пунша, също имаха малко притеснен вид. По шлифер, здраво стегнат в кръста и с вдигната яка, Дон Уилсън навярно умираше от горещина, а беше сложил и шапка с обърната надолу периферия. Сигурно някой автор на криминални романи, помисли си Вик. Не беше положил много грижи за костюма си и доста смутено държеше лулата си, а намръщената му физиономия вероятно подхождаше на избраната роля. Слабата му жена беше боса, облечена с нещо като къса, тънка бледосиня нощница. Това ще да е или Трилби19, или някоя изполичарка, предположи Вик.

Изпитваше неловкост и досада от самото начало и при това беше напълно трезвен след първата чаша пунш, въпреки че по настояване на Мелинда бяха изпили и по чаша уиски преди тръгване. Очертаваше се една от ония вечери, в които, колкото и да пие, изобщо не можеше да се напие, и всеки миг между дванадесет и половина, когато Де Лайл щеше да се върне от Балинджър, и часа, в който Мелинда решеше да си тръгнат, щеше да се точи дълъг и мъчителен заради „блестящото“ свирене на Де Лайл.

Де Лайл вече удряше клавишите, а Мелинда се беше над весила над него като майка, която показва на света своя вундеркинд. Вик ги виждаше от терасата през големите панорамни прозорци. Тръгна към стълбището и мина покрай Дон и Джун Уилсън, които разговаряха с Фил до купата с пунша.