Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Често ли?
— Рядко, Джехане.
— Благодаря за откровеността.
Той продължаваше да я гледа в очите.
— Обикновена самозащита. Не се осмелявам да ти противореча. Може да се наложи да ми пуснеш кръв или да ми отрежеш крака.
Тази мисъл не й се понрави особено.
— Имаш ли маска за карнавала? — смени темата тя.
— Всъщност да — усмихна се Родриго. — Лудус и Мартин, те се мислят за много остроумни, са ми купили нещо по свой вкус. Може би ще го използвам, за да им доставя удоволствие — ще изляза вечерта, но мисля да се прибера рано.
— Защо? Какво ще правиш? Ще се увиеш в одеяло и ще седнеш пред камината?
Родриго вдигна пакета, който носеше.
— Ще пиша писма. — Той се поколеба за миг. — На жена ми.
— Аха — кимна Джехане. — Дългът преди всичко. И по време на карнавала ли?
Родриго леко се изчерви, може би за пръв път, откакто го познаваше, и отмести поглед.
— Не е задължение — каза той.
В този миг Джехане разбра нещо важно за Родриго Белмонте.
Той я изпрати до дома й, но отказа да влезе да обядва с нея. Тя изяде сама обяда, който беше приготвил наетият от Велас готвач.
По-късно отиде да посети пациентите си, а на здрачаване се върна у дома, за да се приготви за пиршеството в двореца.
Мазур й беше пратил накити — още един жест на внимание. Джехане знаеше, че кралският прием преди карнавала се отличава с ненадмината изисканост. Хусари й беше подарил рокля, вишневочервена и поръбена с черно. Трябваше да приеме подаръка, въпреки всичките си възражения, защото той не искаше и да чуе за пари. Тя отново погледна роклята. Беше невероятна. Никога в живота си не беше обличала нещо толкова хубаво.
Киндатите бяха длъжни да се обличат само в синьо и бяло. Не им беше разрешена никаква показност. Ала за тази вечер — и за следващия ден, без съмнение — цар Бадир от Рагоса негласно беше отменил това строго правило. Джехане започна да се облича.
Като се сети за Хусари, тя си спомни надутата му, високопарна реч тази сутрин. Той беше казал, че се шегува.
Но не беше така, или поне не съвсем.
В някои моменти, заобиколена от мъже като Хусари ибн Муса, младия Алвар или Родриго Белмонте, Джехане си мислеше, че още не всичко е загубено, че има надежда и бъдеще за полуострова. Хората се променяха, прекосяваха границите, даваха и вземаха един от друг… когато им стигнеше времето, волята, способността да мислят.
Можеше да се изгради един нов свят от двата стари — а защо не и от трите? Слънцето, звездите и луната в едно.
После си спомняше Орвила, Деня на рова. Очите на муардите и гневните речи на ваджиите по улиците, и как те искаха смъртта на киндатския магьосник бен Аврен. Злодея, който пиел кръвта на невинни деца, изтръгнати от ръцете на майките им.
Дори и слънцето залязва.
Това го беше казал Родриго.
Никога не беше срещала мъж като него. Не, не беше точно така. Имаше още един, когото видя за пръв път същия онзи ден. Двамата бяха като блестяща златна монета. Двете й страни, с различни изображения, но еднакво ценни.
Дали? Може би това само звучеше правдоподобно, като речите на същите онези учени, над които се надсмиваше Хусари? Симетрия, зад която не се криеше нищо.
Тя не знаеше отговора на този въпрос. Липсваха й Нуная и жените извън крепостните стени. Липсваше й стаята й у дома. Липсваше й майка й.
Баща й също й липсваше много. Знаеше, че би му харесало да я види такава, каквато беше сега. Но той никога нямаше да я види повече, никога нямаше да види нищо. Мъжът, който му беше причинил това, беше мъртъв. Амар ибн Хайран го беше убил и после беше написал елегия в негова памет. Джехане беше готова да се разплаче, докато я слушаше.
Тежко беше да съзнаваш колко много неща в живота са недостъпни на разума и не могат да получат отговор, колкото и да се стараеш.
Джехане застана пред огледалото, което иначе рядко използваше, сложи си накитите от Мазур и остана дълго така, загледана в собственото си отражение.
Отвън се чу музика, а след малко някой похлопа на вратата. Джехане чу Велас да отваря. Мазур беше пратил хора да я съпроводят. Предната вечер явно го беше накарала да се чувства виновен. Това би трябвало да й се стори забавно. Тя още веднъж се погледна в огледалото.
Нямаше вид на лекар на военен отряд. Изглеждаше като жена — не в цвета на първата младост, но все още млада, с изящни скули и ярки сини очи, подчертани сега от грима и от лазуритените обици и огърлица. Придворна дама, готова да се присъедини към бляскавата компания, която я очакваше в двореца.