Спомен за светлина

Тайният проход на Тилин водеше до градините и свършваше с много тясна дупка недалече от мястото, където Мат бе започнал катеренето си. Той изпълзя навън, изтупа прахта от раменете и коленете си, а след това изви врат и погледна нагоре към балкона. Беше се изкачил почти до покрива на сградата, а после бе пропълзял през недрата й. Може би в това имаше някакъв урок. Може би урокът беше, че Матрим Каутон трябва да оглежда хубаво за тайни проходи, преди да реши да изкачва проклета четириетажна сграда.

Застъпва тихо в градините. Растенията никак не изглеждаха добре. Тези папрати трябваше да имат повече листа, а дърветата бяха голи като айилска Дева в потилня. Не беше изненадващо. Цялата земя се беше оклюмала като момче на Бел Тин без момичета, с които да потанцува. Мат беше съвсем сигурен, че Ранд е виновен за това. Ранд или Тъмния. Можеше да проследи всеки скапан проблем в живота си до единия или до другия. Онези проклети цветове…

Мъхът все още живееше. Никога не беше чувал мъх да се използва в градина, но можеше да се закълне, че тук го бяха оставили да расте по камъни и статуи. Може би когато всичко друго повехнеше, градинарите прибягваха до каквото им падне подръка.

Отне му доста търсене и надничане през сухи храсти и повехнали цветни лехи, докато намери Тюон. Беше очаквал да я намери седнала кротко и потънала в размисъл, но не би.

Присви се зад високата папрат, невидим за десетината гвардейци от Смъртната стража, които стояха в кръг около Тюон, докато тя преминаваше от една бойна поза в друга. Огряваха я два фенера, които излъчваха странно спокойна синкава светлина. Нещо гореше в тях, но пламъкът беше необичаен.

Сиянието огряваше нежната й гладка кожа с цвета на хубава пръст. Носеше бяла а’солма, рокля, раздвоена на кръста, и отдолу се показваха сини гамаши. Тюон имаше тънка фигура. Мат някога бе направил грешката да допусне, че това издава крехкост. Не беше така.

Отново бе обръснала прилично главата си, след като вече не се криеше. Това й стоеше добре, колкото и странно да беше. Движеше се в синкавото сияние от една бойна форма в друга, сякаш се дуелираше със собствената си сянка.

Мат предпочиташе хубав нож или, още по-добре, своя ашандарей, пред боя с ръце. Колкото повече пространство имаше между него и типа, опитващ се да го убие, толкова по-добре. На Тюон като че ли не й трябваше нито едното, нито другото. Докато я гледаше, осъзна какъв късмет беше имал в нощта, когато я взе. Дори невъоръжена беше смъртно опасна.

Тюон забави, размаха длани пред себе си в изящна фигура, а после бързо ги заби настрани. Вдиша дълбоко, после изнесе ръцете на другата страна и цялото й тяло се изви.

Обичаше ли я?

Неловко му беше от този въпрос. Човъркаше ума му вече от няколко седмици, като мишка, която си гризе дупчица. Не беше въпрос, какъвто трябваше да си задава Матрим Каутон. Матрим Каутон трябваше да мисли само за момичето на коляното си и за следващото хвърляне на заровете. Въпроси за такива неща като любов беше най-добре да се оставят на някой огиер, който има време да седи и да гледа как растат дърветата.