Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Беше тъмен път, но водеше в нова посока. Риърдън излезе от завода, но не тръгна към къщи, а към Филаделфия. Разстоянието беше твърде голямо, за да върви пеша, но той искаше да го направи и тази вечер, както и през всички вечери от изминалата седмица. Чувстваше се умиротворен в празния мрак на полята, около него нямаше нищо освен черните силуети на дърветата, единственото движение беше това на тялото му и на клоните, които се люлееха на вятъра, единствените светлини — блещукането на светулките, което зърваше за миг през оградите. Двата часа между завода и града бяха времето му за почивка.
Беше се изнесъл от дома си в апартамент във Филаделфия. Не беше дал обяснение на майка си и на Филип, не беше казал нищо, освен че могат да останат в къщата, ако искат, и че госпожица Айвс ще се погрижи за сметките им. Беше ги помолил да кажат на Лилиан, когато се върне, че не бива да се опитва да го вижда. Те го бяха зяпнали в ужасено мълчание.
Беше дал на адвоката си празен подписан чек и беше казал:
— Уреди ми развод. На каквото и да е основание, на каквато и да е цена. Не ме интересува какви средства ще използваш, колко съдии ще купиш и дали ще решиш да окаляш жена ми. Прави каквото трябва. Но няма да има издръжка или договорка за имуществото.
Адвокатът го беше погледнал с намек за мъдра, тъжна усмивка, сякаш беше очаквал това отдавна да стане. Беше отвърнал:
— Добре, Ханк. Може да се уреди. Но ще отнеме време.
— Направи го възможно най-бързо.
Никой не беше го разпитвал за подписа под протокола за дарение. Но беше забелязал, че хората в завода го гледат с някакво изучаващо любопитство, сякаш очакваха да открият белези от физическо изтезание по тялото му. Той не изпитваше нищо, освен чувството за някакъв гладък, умиротворен залез — като слой шлака върху разтопен метал, който се втвърдява и поглъща последните светещи капки на нажежената до бяло маса отдолу. Не изпитваше нищо при мисълта за крадците, които сега щяха да произвеждат риърдънов метал. Желанието му да запази правата си върху него и да бъде единственият, който го продава с гордост беше неговата форма на уважение към другите хора, вярата, че да търгува с тях е акт на почит. Вярата, уважението и желанието си бяха отишли. Не го интересуваше какво правят хората, какво продават, откъде купуват метала му и дали някой от тях иска да знае, че е бил негов. Човешките силуети, които минаваха покрай него по улиците на града, бяха физически обекти без никакво значение. Селският пейзаж — с тъмнината, която изтриваше всяка следа от човешка дейност и оставяше само недокоснатата земя, която някога се беше научил да управлява — беше реален.
В джоба си носеше пистолет, както го беше посъветвал полицаят от патрулната кола, която обхождаше пътищата; бяха го предупредили, че вече няма път, който да е безопасен след мръкване. Той усещаше с безрадостна веселост, че имаше нужда от пистолета в завода, а не в мирната сигурност на самотата и нощта — какво можеше да му вземе някой гладен скитник, в сравнение с онова, което му беше отнето от хората, провъзгласили се негови защитници?
Вървеше бързо и без усилие, чувстваше се отпуснат заради действието, което беше естествено за него. Това беше периодът, в който се тренираше за самотата; помисли си: трябваше да се научи да живее, без да забелязва хората, защото сега това го парализираше от отвращение. Някога беше изградил цялото си състояние, започвайки с празни ръце — сега трябваше да изгради отново живота си, започвайки с празен дух.
Щеше да си даде малко време, за да се научи, и след това щеше да защити единствената несравнима с нищо ценност, която му беше останала — единственото желание, което беше останало — чисто и цялостно: щеше да отиде при Дагни. Две заповеди се бяха оформили в съзнанието му: едната беше дълг, другата — страстно желание. Първата беше никога да не й позволява да научи причината, поради която се беше предал на мародерите, другата беше да й каже думите, които би трябвало да е знаел още от първата им среща и би трябвало да й е казал в дома на Елис Уайът.
Нямаше нищо друго освен силната светлина на летните звезди, която да го води, но той можеше да различи пътя и останките от каменна ограда пред себе си — на ъгъла на един кръстопът в полето. Оградата вече не пазеше нищо — само поляна с плевели, една върба се беше навела над пътя, а някъде в далечината имаше останки от ферма, през покрива на която преминаваше звездна светлина. Той вървеше и си мислеше, че дори тази гледка все още може да има някаква стойност: обещаваше му отрязък от пространство, освободено от човешка намеса.