Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Да, макар че те явно ще се радват да се избият помежду си. Но това няма значение. Трябва да ви кажа нещо. Ако избягаме, както се надявам, но ако ни разделят… о, това е нелепо!
— Какво? Какво?
— Има двама души, на които можете да вярвате, макар да не знам как ще ги откриете. Единият е мъжът, когото описах във влака — облечен в червено, с тъмни очила, много опасен — Кардинал Чан. Трябва да се срещна с него утре в дванайсет на обед под часовника на гара „Стропинг“.
— Но защо…
— Защото, Елоиз… ако последните дни са ме научили на нещо, това е, че не зная къде ще съм утре в дванайсет на обед. Може би вие ще сте там вместо мен. Може би сме се срещнали точно с тази цел.
Тя кимна.
— А другият? Казахте двама души.
— Селесте Темпъл. Млада жена, много… решителна, с кестенява коса, дребна на ръст — тя е бившата годеница на Роже Баскомб, служител в министерството, който е замесен в това. Той е собственикът на тази къща! О, това е глупаво! Нямаме време. Да тръгваме.
Свенсон я поведе към долните етажи. По гръбнака му лазеха тревожни тръпки. Бяха се забавили прекалено дълго. И дори да успееха да избягат от къщата, къде можеха да отидат? Двамата мъже знаеха, че е отседнал в „Крал Гарван“ — там не беше безопасно, ако и те бяха част от Кликата, а това сигурно беше така. Влак нямаше чак до следващата сутрин. Можеше ли да пренощува в някоя барака? Ами Елоиз? При тази мисъл се изчерви и стисна ръката й с инстинктивно успокоение, че няма да се поддаде на мислите в главата си — което щеше да е трудно, защото в отговор тя стисна неговата ръка.
На площадката над осветения първи етаж и салона, където беше оставил роднината на Баскомб, той отново спря и й направи знак, че трябва да пазят тишина. Ослуша се. Къщата бе тиха. Слязоха стъпало по стъпало. Свенсон стигна до вратата на салона и надникна вътре. Беше празно. Чиниите си бяха там (но не и кейкът). Погледна в обратна посока — друг салон, също празен. Обърна се към Елоиз и прошепна:
— Няма никой. Накъде е вратата?
Тя слезе по последните стъпала, приближи се до него, наведе се покрай гърдите му, за да погледне и тя, и му отвърна също шепнешком:
— Мисля, че е през тази стая и после през още една. Не е далеч.
Свенсон едва чуваше думите й. От усилията й на тавана още едно копче на роклята й се беше разкопчало. Когато я гледаше отгоре — тя не беше ниска, но все пак гледката беше прекрасна, — виждаше решителността на лицето и в очите й, голата кожа на шията й и в отворената яка на роклята й мястото, където ключиците й се приближаваха към гръдната кост — кости, които винаги го караха да мисли със странна чувствена възбуда за скелетите на птиците. Тя го погледна. Той знаеше, че тя знае, че той гледа тялото й, но не казва нищо. Времето около доктор Свенсон се беше забавило — може би от всички тези приказки за лед и замръзване — и той изпиваше с очи жената и това, че тя приема погледа му. Беше също толкова безпомощен, както пред графинята. Преглътна и се опита да заговори:
— Следобед… знаете ли… във влака… сънувах сън…
— Така ли?
— Да, за бога…
— Помните ли го?
— Да…
Нямаше представа какво се крие зад погледа й. И тъкмо се канеше да я целуне, когато чуха писъка.
Беше жена. Някъде в къщата. Свенсон завъртя глава първо към единия, после към другия салон, но не можа да реши накъде да тръгне. Жената отново изпищя. Свенсон задърпа Елоиз към коридора, по който бе дошъл, дясната му ръка посегна към револвера. Бързо отвори и я бутна в кабинета. Тя се опита да възрази, но думите й заглъхнаха, когато той тикна тежкия револвер в ръцете й. Устата й се отвори изненадано. Свенсон нежно стисна пръстите й около дръжката на оръжието, така че да го хване правилно, после заговори шепнешком:
— Това е кабинетът на лорд Тар. Вратата за градината — посочи я — е отворена и каменната ограда е достатъчно срутена, за да я прескочите. Ще се върна бързо. Ако не се върна, вървете, не се колебайте. Утре в осем сутринта има влак за града. Ако някой се приближи към вас, застреляйте го — всеки, който не е мъж в червено или жена със зелени обувки.
Тя кимна. Доктор Свенсон се наведе и притисна устни в нейните. Тя му отговори пламенно, като издаде нежен стон, пълен едновременно с окуражаване, съжаление, наслада и отчаяние.
Той се дръпна, излезе и затвори вратата. Тръгна по коридора, като пътьом взе някакъв тежък свещник. Жената вече не пищеше. Той тръгна напред към мястото, откъдето му се струваше, че е чул писъците й.