Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Дълбоката загадка, в която Флора започна да се обвива сега, би могла да спре за миг всяка останала ръка, но не и сръчните пръсти, които работеха край нея. Те продължаваха да бодат безспирно, а работната главица се скланяше над тях, взряна в иглата.

— Не ме питайте — продължаваше Флора — дали все още го обичам или пък той ме обича или какъв ще бъде краят или пък кога, в нас се взират бдителни очи и може би ще сме осъдени да изтлеем в копнеж и разделени може би никога не ще се съберем ни дума ни въздишка нито поглед не трябва да ни издаде всичко ще трябва да остане затворено като в гроб не се учудвайте тогава ако ви се струва че се отнасям хладно с Артър или пък той с мене за това има съдбоносни причини достатъчно е, че ние ги разбираме ш-т!

Всичко това Флора изрече с такава неспирна бързина, сякаш наистина си вярваше. Макар да е почти сигурно, че в моментите, когато успяваше да изпадне в особеното си състояние на сирена, тя всъщност си вярваше на всичко, което приказва.

— Ш-т! — повтори Флора. — Сега вече всичко ви казах, между нас вече съществува доверие ш-т, заради Артър аз ставам ваша вечна приятелка мило момиче и в името на Артър завинаги разчитайте на мен.

Малките пръсти оставиха настрана своята работа и малката фигурка се привдигна и й целуна ръка.

— Колко сте студена — каза Флора, преминавайки към естественото си добродушно държане, и много спечели от промяната. — Не работете днес. Уверена съм че не сте добре уверена съм че сте отмаляла.

— Това е, защото се трогнах от вашата доброта и от добротата на мистър Кленъм, загдето ме препоръча на жената, която тъй отдавна познава и толкова дълго е обичал.

— Е, мила моя — каза Флора, която наистина имаше склонността да казва самата истина, стига да й се дадеше малко време да поразмисли, — най-добре да забравим това сега, защото в края на краищата не бих могла да кажа, но това не е важно и сега полегнете малко!

— Винаги съм била достатъчно силна да върша онова, което искам да свърша, и много скоро ще се оправя — отговори малката Дорит с бледа усмивка. — Вие ме трогнахте с добротата си, това е. Ако застана за малко край прозореца, ще се съвзема.

Флора отвори един прозорец, постави я да седне на стола до него и тактично се оттегли на старото си място. Денят беше ветровит и въздухът, който облъхна лицето на малката Дорит, скоро го порозови. След няколко минути тя се върна към кошничката с работата си и сръчните й пръсти бяха пак пъргави, както винаги.

Бродирайки усърдно, тя запита Флора дали мистър Кленъм й е съобщил къде живее тя. Когато Флора отрече, малката Дорит каза, че оценявала неговата деликатност, но била уверена, че той ще бъде доволен, ако е споделила тайната си с Флора, и че тя ще го стори тозчас с разрешението на Флора. Като получи поощрителен отговор, тя предаде разказа за своя живот само с няколко пестеливи думи, а баща си описа с най-хвалебствени слова; Флора пък я изслуша с присъщата й съчувствуваща доброта и думите й сега бяха много свързани.

Когато настъпи време за обяд, Флора взе ръката на новото си протеже в своята и я заведе долу, и я представи на Патриарха и на мистър Панкс, които вече седяха в трапезарията и ги чакаха. (Лелята на мистър Ф. междувременно бе настанена, както обикновено, в стаята си.) Тези господа я посрещнаха всеки според своя характер. Патриарха — сякаш й оказваше неоценима услуга с изявлението, че му било драго да я види; а мистър Панкс — надавайки своя любим звук вместо поздрав.

Сред тези нови хора при всякакви обстоятелства тя щеше да изпита стеснение, най-вече защото Флора настоятелно я караше да изпие чаша вино и да похапне от най-хубавите неща; но притеснението се засилваше от присъствието на мистър Панкс. Държането на този джентълмен отначало я накара да го помисли за портретист, тъй неотлъчно се взираше в нея и толкова често поглеждаше към тефтерчето до него. Ала като видя, че не скицира нищо и че разговаря само за работа, тя започна да го подозира, че е пълномощникът на някои от бащините й кредитори, чиито взимания са отбелязани в това малко джобно бележниче. Осветено от тази гледна точка, пухтенето на мистър Панкс изразяваше обида и нетърпение и всяко негово по-силно изпръхтяване се превръщаше в изискване на дължимото.