Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Дотолкова, че през едни от онези следобеди, по времето, когато Панкс разиграваше своите загадки, както си седеше край прозореца, тя чу по стълбите познатите стъпки на Меги и много се разтревожи, защото предположи, че я викат. С всяка по-близка стъпка на Меги тя се разтреперваше все повече; и едва можеше да говори, когато най-сетне Меги се появи.
— Моля, майчице — каза задъхана Меги, — трябва да слезеш и да го видиш. Той е тук.
— Кой, Меги?
— Кой, то се знае, мистър Кленъм. В стаята на баща ти е и ми вика: „Меги, ще бъдеш ли така любезна да отидеш и да й кажеш, че съм аз.“
— Не ми е добре, Меги. Най-хубаво да не отивам. Ще си легна. Ето, гледай! Сега си лягам да ми мине главата. Кажи му, че много му благодаря, но че лежа, иначе щях да дойда.
— Но никак не е възпитано, майчице — каза удивената Меги, — да си извръщаш лицето настрани!
Меги бе особено чувствителна към личните обиди и винаги успяваше да ги долови.
— И да си слагаш и двете ръце на лицето! — продължи тя. — Ако не можеш да ме понасяш, най-добре ще е да ми го кажеш, а не да ме пъдиш и да ме обиждаш и да ми късаш сърцето, защото аз съм само на десет години, бедничката!
— Но то е, за да ми поразмине главата, Меги.
— Добре, но ако плачеш, за да ти поразмине главата, и аз тогава ще заплача. Няма защо да плачеш самичка — възрази Меги, — това не е честно! — И отведнъж започна да хълца.
Да я изпрати обратно с молбата за извинение, не беше лесно; ала обещанието да й разправи една приказка — нейното любимо удоволствие, — при условие, че ще съсредоточи всичките си способности, за да изпълни поръчението, и ще остави малката си господарка още един час самичка, допълнено от опасението на Меги, че уж била оставила доброто си настроение долу на стълбите — надви. И тъй, тя си тръгна, повтаряйки на глас поръчението, за да не го забрави, и в определеното време отново дойде.
— Много съжаляваше, казвам ти — съобщи тя, — и дори искаше да повика доктор. И утре пак ще дойде и не ми се вярва да спи добре тази нощ, като разбра, че те боли главата, майчице. Ох, божичко! Ти пак си плакала!
— Май че си поплаках малко, Меги.
— Ами, малко!
— Но сега спрях — завинаги спрях, Меги. А и главата ми е много по-добре и по-спокойна, и ми е хубаво. Много се радвам, че не слязох долу.
Голямото й учудено дете нежно я прегърна; и след като приглади косите й и изплакна челото и очите й със студена вода (действия, при които непохватните й ръце ставаха сръчни), тя отново я прегърна, доволна от добрия й вид, и я сложи на стола й до прозореца. Като се пресегна над този стол с огромни усилия, които съвсем не бяха нужни, Меги извлече сандъчето, където седеше обикновено, когато й разказваха приказки, седна върху му, прегърна собствените си колене и каза, зажадняла за приказката, с широко отворени очи:
— Хайде сега, майчице, някоя много хубава!
— А за какво да бъде, Меги?
— О, нека да има принцеса — каза Меги, — ама да бъде истинска принцеса. Съвсем истинска, нали знаеш!
Малката Дорит се замисли за миг; и с тъжна усмивка на лицето, което бе поруменяло от залеза, започна:
— Имало едно време, Меги, един добър крал, който си имал всичко, каквото си пожелаел, а дори и много повече. Имал злато и сребро, диаманти и рубини, всякакви богатства. Имал палати, имал и…
— Болници! — прекъсна я Меги, като поглаждаше колена. — Нека да е имал и болници, защото са толкова удобни. Болници и много пилешко.
— Да, имал много болници и много от всичко.
— Например много печени картофи, нали? — каза Меги.
— По много от всичко.
— Боже! — засмя се Меги, като притисна коленете си= — Блазе му!
— Този крал си имал дъщеря, която била най-умната и най-красивата принцеса в света. Когато била дете, тя разбирала всички уроци, преди още учителите да са й ги преподали; а когато пораснала, била чудото на света. До палата, в който живеела тази принцеса, имало една къщичка, в която сам-самичка живеела една бедна малка жена.
— Стара жена — допълни Меги, като мляска с устни.