Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Ще трябва да отиде много далеч, за да не можем да я чуем, принц Джосуа — каза херцогиня Гутрун и подхвана Таусър по-здраво за лакътя.
— Може и така да е, но бих предпочел да не се препъваме през мъглата и да крещим. Току-виж някой ни чул. Със сигурност не си забравила толкова бързо преследвачите ни от Наглимунд.
Гутрун поклати глава — признаваше правотата му. Воршева, която явно не чуваше разговора им, вече бе само бледа фигура, която се плъзгаше през мъглата като призрак.
— Проклетата й дързост — въздъхна Джосуа, загледан след нея.
— Аз ще отида с нея. — Гелое се обърна към Гутрун. — Наглеждай детето, моля те. — Тя побутна Лелет към херцогинята и тръгна след бързо изчезващата Воршева.
Джосуа я гледаше как се отдалечава, а после се засмя нещастно и каза на Деорнот:
— Ако това е начинът, по който управлявам кралство от деветдесет души, брат ми може спокойно да си седи на Престола от драконова кост.
„Дори и кралицата му? — зачуди се Деорнот, но не го каза. Гледаше как тъмната фигура на Гелое настига призрака, който бе Воршева. — Ако имаш горда и своеволна жена, е по-добре да не съдиш за успеха си по подчинението й“.
— Моля те, господарю — каза той вместо това, — не говори лошо за себе си. Ти си гладен, уморен и ти е студено. Позволи ми да запаля огън.
— Не, Деорнот, няма да останем тук толкова дълго. — Джосуа потърка отрязаната си ръка, все едно го болеше, и погледна гората и тъмните сенки край нея. — Трябва да отидем по-далеч, преди да може да направим нещо повече от кратко спиране за почивка. Ще спрем някъде, където да е открито от всички страни. Тогава поне, въпреки че ще се виждаме отдалече, и ние ще виждаме надалече.
— Какво щастие! — изръмжа Сангфугол, както си седеше на земята. — Все едно сме излезли на разходка.
— Разходките по пътя през ада обаче не са много весели — каза Джосуа и тръгна през поляната, за да остане сам с мислите си.
— Тогава защо не му кажеш? — В гласа на Гелое имаше гняв, но бухалски жълтите й очи излъчваха съвсем малко чувства. — В името на клона и клонката, Воршева, ти не си момиченце, ти си жена. Защо продължаваш така?
Очите на Воршева бяха пълни със сълзи.
— Не знам. Не мога да го разбера.
Гелое поклати глава.
— Аз пък не мога да разбера никого от вас. Прекарала съм малко от живота си с хора и то точно заради тази смешна несигурност — „искам това, не искам онова…“ Животните са по-разумни. Те правят онова, което трябва да направят, и не се терзаят за онова, което не може да се промени. — Магьосницата сложи мазолестата си ръка на рамото на Воршева. — Защо се тревожиш за неща, които нямат значение? Принц Джосуа очевидно е загрижен за теб. Защо не му кажеш истината?
Младата жена въздъхна:
— Той ме мисли за глупава номадка. Това го кара да е студен с мен. Ако му кажа, само ще стане по-зле… Съжалявам. — Тя ядосано избърса лицето си със скъсания си ръкав. — Разстроих се, защото отново видях Фелувелт — така моят народ нарича мястото край гората. То ми навя много спомени и се натъжих…
— Валада Гелое? — обади се отец Странгиард, безплътен в мъглата, но доста близо. — Къде сте? Валада Гелое?
Архиварят се появи — висок силует, изплувал от сивата непрозрачност.
— Просто исках да… — Той спря и се вгледа в разплаканата Воршева. — О! О, ужасно съжалявам. Колко невъзпитано от моя страна! Веднага ще си тръгна. — И се обърна, за да се оттегли в мъглата.
— Не си отивай! — тихо каза Воршева. — Не си тръгвай, отче. Разходи се с нас.
Странгиард я погледна, после погледна Гелое.
— Не искам да се намесвам, лейди. Просто си мислех за нещо, което намерих в книгата на Моргенес.
Приличаше на изплашен кълвач — превръзката на окото му се бе изкривила, а тънкият му червеникав бретон се бе слепил от влагата. Пак понечи да си тръгне, но магьосницата вдигна ръка и го спря.
— Разходи се с нас, Странгиард, както предлага Воршева. Вероятно ще мога да ти помогна. — Свещеникът я погледна нервно. — Ела. Ще се върнем при останалите, докато си говорим.
Странгиард запрелиства книгата на Моргенес и каза притеснено:
— Май изгубих мястото. Помислих, че може да е важно — беше нещо за магиите… за Изкуството, така го нарича Моргенес. Изумен съм от нещата, които е знаел, наистина изумен… Никога не бих си и помислил… — На лицето му се появи победоносна усмивка и той присви очи. — Ето го! Чудесно борави с думите…