Камъкът на раздялата

— Минаха много години, откакто съм виждал Тритингите, дори и тази по-питомна част — каза Джосуа. — Почти бях забравил красотата им. — Той затвори очи и се замисли, после отново ги отвори и се взря в неясния хоризонт. — Не приличат на никоя друга земя по целия Остен Ард… някои ги наричат Масата на Бога.

— Ако това наистина е масата на Бога — каза Сангфугол със слаба усмивка, — тогава, принце, Той ни използва вместо зарове. Ейдон да ме спаси, аз съм роден да пея за Джак Мандуоуд и разбойниците му, а не да подражавам на скитанията им из горите. — Той се измъкна с пъшкане от носилката. — Трябва да се махна от този друсащ уред за мъчения и да седна… на тревата ми е по-добре. Страхувам се от болния си крак повече, отколкото от мокрото.

— Ама че благодарност — каза Изорн с усмивка. — Май трябва да ти покажа какво означава истинско мъчение, арфисте.

— Тук ще направим почивка — каза Джосуа. — Никой да не се отдалечава, а ако отивате на повече от хвърлей камък, вземете някого със себе си.

— Е, значи излязохме от гората. Да можеше да го види Айнскалдир — въздъхна Деорнот и се замисли за гроба на римърсгардеца на една от тихите полянки на Шисае’рон: проста могила, отбелязана само с шлема му и Дървото на Странгиард. Дори и лечителските умения на Гелое не успяха да го спасят от ужасните рани, които бе получил, докато предвождаше бягството им от норните. Сега буйният Айнскалдир щеше да лежи завинаги на място с безвременно спокойствие. Деорнот поклати глава. — Корав мъж беше той, благословен да е. Така и не се предаде… но не мисля, че вярваше, че ще успеем да се измъкнем.

— Нямаше да успеем, ако не беше той — каза Изорн. — Той е още една отметка в списъка.

— Списък ли?

— Списъкът на това, което трябва да върнем на враговете си — на Скали, на Елиас и на всички останали. — Широкото лице на Изорн бе сурово. — Ние сме в кръвна вражда. Някой ден ще си платят за всичко, което направиха. И когато това стане, Айнскалдир ще гледа от небето. И ще се смее.

Деорнот не можа да се сети какво да каже. Ако Айнскалдир можеше да гледа битки от небето, наистина щеше да се смее. Въпреки цялата набожност на Айнскалдир, изглеждаше срамно, че е пропуснал старите безбожни дни на Римърсгард и че ще му се наложи вместо това да прекара вечността в по-тихата обстановка на ейдонитския рай.