Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Деорнот направи гримаса и изсумтя:
— Но кой би искал?
Изгледа принца внимателно. И без това слабият Джосуа бе отслабнал още повече — костите му направо се брояха под кожата му. Малкото тлъстини, които бе натрупал, си бяха отишли отдавна и с високото си чело и светлите си очи принцът приличаше на древен отшелник, съсредоточен върху безкрайното, докато ежедневният свят се върти безсмислено около него.
Огънят съскаше по влажните дърва.
— Тогава друг въпрос, господарю — каза Деорнот. — Толкова ли сме сигурни в този Камък на раздялата, че трябва да влачим тези болни, ранени хора през Тритингите, за да го търсим? Не казвам нищо лошо за Гелое, която очевидно е добросърдечна, но да отидем толкова далеч? Краят на Еркинланд е само на няколко левги на запад. Сигурно ще успеем да намерим някое вярно сърце в един от градовете на долината Хасу… дори и ако те са твърде уплашени от брат ти краля, за да ни подслонят, мисля си, че бихме могли да намерим храна и пиене, и по-топли дрехи за ранените.
Джосуа въздъхна и потърка очите си.
— Вероятно, Деорнот, вероятно. Повярвай ми, тази мисъл е минавала и през моята глава. — Той протегна дългите си крака и побутна въглените с тока на ботуша си. — Но не можем да рискуваме, а и нямаме време за това. Всеки час, през който ходим на открито, означава повече време за някой от патрулите на Елиас да ни намери или нещо по-лошо — да ни свари незащитени. Не, единственото място, на което като че ли можем да отидем, е Камъкът на раздялата на Гелое, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. Еркинланд е загубен за нас… поне засега. А вероятно завинаги.
Принцът поклати глава и се замисли. Деорнот въздъхна и разбута огъня.
Сутринта на третия ден стигнаха до брега на Имстрека. Широката река блестеше под сивото небе — неясна лента от сребро, която минаваше като сън през тъмните влажни ливади. Гласът на водата бе приглушен като блясъка й — тих шепот, подобен на далечен разговор.
Зарадваха се, че могат да си починат на брега, радваха се и на първата течаща вода, която виждаха, откакто бяха излезли от Алдхеорте. Гутрун и Воршева казаха, че ще отидат малко настрани да се изкъпят, и Джосуа ги спря, обезпокоен за безопасността им, но когато Гелое предложи да отиде с тях, неохотно даде съгласието си, почти сигурен, че магьосницата може да се справи с всяка опасност.
— Ех, все едно никога не съм заминавала — каза Воршева, докато клатеше краката си във водата. Бяха избрали един песъчлив бряг, където няколко брези ги закриваха от погледите на останалите. Гласът й бе безгрижен, но лицето й я издаде. — Същото е, както когато бях малка. — Тя се намръщи, защото водата дразнеше многобройните драскотини по краката й. — Но е студено!
Херцогиня Гутрун — бе разхлабила деколтето на дрехата си и беше нагазила във водата, така че тя да плакне подпухналите й глезени — плисна две шепи на врата си и се засмя:
— Не е чак толкова лошо. Река Гратуваск, която тече покрай дома ни в Елвритшала — виж, тя наистина е студена! Всяка пролет девойките отиват да се изкъпят… и аз ходех, когато бях млада — тя се изправи и се огледа, — а мъжете остават вкъщи цяла сутрин под заплаха от бой, така че девойките да могат да се изкъпят в Гратуваск. А е студено! Реката идва от снеговете на северните планини! Не знаеш какво е пищене, ако не си чула как пищят стотина момичета, когато се гмуркат в ледената река през някоя аврелска сутрин! — Тя пак се засмя. — Има една приказка, за един младеж, който решил да види девойките в Гратуваск… много хубава приказка, може би си я чувала… — Тя спря и попита: — Воршева? Лошо ли ти е?
Воршева се бе превила, лицето й беше бяло като платно.
— Просто малко ме заболя — каза тя и се изправи. — Ще мине. Вече ми мина. Та каква е приказката?
Гутрун я погледна подозрително, но преди да успее да каже нещо, се чу гласът на Гелое — тя седеше на брега близо до тях и решеше Лелет с гребен от гръбнака на риба.
— Приказката ще почака. — Гласът й бе рязък. — Вижте, не сме сами.
Воршева и херцогинята се обърнаха и погледнаха накъде сочи Гелое. На шест-седемстотин метра на юг видяха един ездач на билото на един хълм. Бе твърде далеч, за да видят лицето му, но нямаше съмнение, че гледа към тях. Всички се взряха в него, дори и Лелет със странно разширените си очи. След няколко мига тишина, в която като че ли дори сърцата им не биеха, ездачът обърна коня си и се скри зад хълма.