Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Графът на Утаниат не можеше да откъсне очи от меча. В залата сякаш притъмня; самият меч като че ли грееше без светлина, правеше дори въздуха тежък като камък.
— Ще ме убиеш ли, Елиас? — Гутулф изрече всяка дума с усилие. — Ще спестиш ли неприятностите на Приратес?
— Докосни меча, Гутулф — каза Елиас. Очите му като че ли блестяха все по-ярко в полумрака. — Ела и докосни меча. Тогава ще разбереш.
— Не — каза отпаднало Гутулф, докато ужасено наблюдаваше как ръката му се движи напред, все едно по своя собствена воля. — Не искам да докосвам това прокълнато нещо… — Ръката му се поклащаше над страховитото блещукащо острие.
— Прокълнато нещо? — изсмя се Елиас; гласът му звучеше някак отдалеч. Той се наведе и хвана ръката на приятеля си, нежен като любовник. — Не разбра ли вече? Знаеш ли как се казва?
Гутулф видя как пръстите му бавно се допират до меча. Убийствен студ пропълзя по ръката му, безброй ледени иглички прободоха плътта му. А след студа идваше огнена чернота. Гласът на Елиас проехтя някъде от далечината:
— Джингизу е името му… — каза кралят. — Името му е Печал…
И по средата на ужасяващата мъгла, която обвиваше сърцето му, през одеялото от скреж, което го покри, а после влезе в очите, ушите и устата му, Гутулф усети ужасяващата победна песен на меча. Тя трептеше през него, тихичко отначало, но постоянно се засилваше — ужасна, мощна музика, която погълна всичко, тъмно победна мелодия, която погълна цялата песен на душата му. Печал пееше в него, печал, която го изпълваше. Той чу Печал да вика с неговия глас, като че ли той се бе превърнал в меча или пък мечът някак си се бе превърнал в него. Печал беше жив и търсеше нещо. Гутулф също търсеше, погълнат от странната мелодия. Двамата с меча бяха едно цяло.
Печал търсеше братята си.
И ги откри.
Две блестящи остриета — точно отвъд досега му. Гутулф жадуваше да е с тях, да присъедини гордата си мелодия към тяхната, така че заедно да създадат още по-велика музика. Копнееше — безкръвно и безтоплинно желание, като пукната камбана, която се напъва да бие, като магнит, който болезнено желае истинския север. Те бяха три еднакви, той и другите два меча, три песни, подобни на които не бе чувал никой — но всеки бе непълен без другарите си. Той се протегна към братята си, за да ги докосне, но те бяха твърде далеч. Колкото и да се напъваше, Гутулф не можеше да ги докара по-близо, нито можеше да се присъедини към тях.
Най-после крехкото равновесие се разпадна и той полетя надолу в безкрайното небитие: падаше, падаше, падаше…
Бавно той отново дойде на себе си — Гутулф, човек, роден от жена, — но все още пропадаше през тъмнина. Беше ужасен.
Времето се забърза. Той почувства как червеите ядат плътта му, почувства как се разлага дълбоко под земята, раздробен на безброй парчета, които искаха да пищят, но нямаха глас да го сторят; в същия миг, като вятър, полетя със смях покрай звездите към безкрайните места между живота и смъртта. За миг дори и самата врата на Тайната се отвори и на входа стоеше и го викаше една тъмна сянка…
Дълго след като Елиас бе прибрал меча, Гутулф все още лежеше и се задушаваше на стъпалата пред Престола от драконова кост; очите му горяха от сълзи, пръстите му се присвиваха безпомощно.
— Сега разбра ли? — попита кралят доволно, все едно току-що бе дал на приятеля си да опита глътка от някое особено хубаво вино. — Разбираш ли защо не бива да се проваля?
Графът на Утаниат бавно се изправи. Дрехите му бяха мръсни. Той обърна безмълвно гръб на господаря си и се запрепъва по пода на тронната зала, без да погледне назад.
— Виждаш ли? — извика Елиас след него.
Три гарвана кацнаха на перваза. Един до друг. Жълтите им очи блестяха.
— Гутулф? — Елиас вече не викаше, но все пак гласът му се разнесе през тихата стая като биене на камбана. — Върни се, приятелю.
— Бинабик! — извика Саймън. — Какво правят тези птици?!
Тролът погледна накъде сочи Саймън. Гарваните кръжаха бясно в небето над главите им.
— Нещо ги е подплашило. — Бинабик сви рамене. — Не разбирам много от нравите на птиците…
— Не, те търсят нещо! — развълнувано каза Саймън. — Търсят нещо! Сигурен съм! Само ги погледни!
— Но кръжат над нас.
Гарваните грачеха, гласовете им прорязваха неподвижния въздух като ножове.
Слудиг дръпна юздите на коня си и се взря нагоре, присвил очи.