Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Къде е магьосницата? — настоятелно прошепна Деорнот, но принцът се бе отдалечил прекалено много и не го чу, така че рицарят припълзя до мястото, където лежеше Странгиард. Старецът спеше леко и се събуди за миг.
— Не мърдай — прошепна Деорнот. — Идват ездачи.
— Кои? — попита Странгиард. Деорнот поклати глава.
Ездачите, все още не много повече от сенки, се разделиха безшумно на няколко групи, за да заобиколят лагера отдалеч. Деорнот неволно се възхити на тихата им езда, макар и да проклинаше липсата на лъкове и стрели в групата. Глупост: да се биеш с мечове срещу конници — ако въобще бяха хора. Бяха поне двайсетина, въпреки че всяко преброяване бе съмнително в тази полусветлина.
Деорнот се изправи; няколко сенки около него направиха същото. Джосуа извади Найдел от ножницата — рязкото триене на метал в кожа изглеждаше силно като вик. Непознатите дръпнаха юздите на конете си и за миг отново настъпи пълна тишина. Никой минаващ и на един хвърлей камък не би заподозрял присъствието и на един човек, камо ли на две готови за битка сили.
Един глас разцепи тишината:
— Нарушители! Вие вървите по земята на клана Меердон! Свалете оръжията си.
Кремък се удари в стомана и миг след това една факла разцъфтя зад най-близките фигури и хвърли дълги сенки върху лагера. Ездачи с наметала и качулки бяха заобиколили групата на Джосуа с кръг от копия.
— Свалете оръжията си! — проговори отново гласът. — Вие сте пленници на граничните пазачи. Ще ви убием, ако се съпротивлявате. — Още няколко факли пламнаха и нощта изведнъж се изпълни с въоръжени сенки.
— Милостиви Ейдон! — обади се херцогиня Гутрун. — Скъпа Елисия, а сега какво?
Една голяма сянка се приближи до нея — Изорн, който искаше да успокои майка си.
— Не мърдайте! — излая безтелесният глас. Миг по-късно един от ездачите се приближи с коня си, а върхът на копието му се наведе и отрази блясъка на светлината от факлите. Ездачът продължи: — Чувам жени. Не правете нищо глупаво и ще ги пожалим. Не сме зверове.
— Ами останалите? — попита Джосуа, като пристъпи напред в светлината. — Имаме ранени и болни. Какво ще правите с нас?
Ездачът се наведе, за да се взре в Джосуа, и за миг успяха да го видят. Имаше грубо лице, рошава, сплетена на плитки брада и нашарени от белези страни. Напрежението на Деорнот малко отслабна. Непознатите поне бяха смъртни.
Ездачът се изплю в тъмната трева и каза:
— Вие сте пленници. Не задавате въпроси. Пограничният тан ще реши. — Той се обърна към другарите си. — Ожберн! Кунрет! Заобиколете ги в кръг и да тръгват! — И завъртя коня си, за да гледа как Джосуа, Деорнот и останалите се изправят в кръга светлина под заплахата от копия.
— Вашият пограничен тан ще е недоволен, ако се отнасяте зле с нас — каза Джосуа.
Главатарят се изсмя:
— Ще е по-недоволен от мен, ако не стигнете до фургоните до изгрев-слънце. — Той се обърна към един от другите ездачи. — Всички готови ли са?
— Всички, Хотвиг. Шестима мъже, две жени, едно дете. Само един не може да ходи. — Той посочи Сангфугол с тъпото на копието си.
— Сложете го на кон. Трябва да бързаме.
Още докато ги побутваха, за да се подредят, Деорнот се премести по-близо до Джосуа и прошепна на принца:
— Можеше да е по-зле. Можеше да ни хванат норните вместо тритингите.
Принцът не отговори. Деорнот докосна ръката му и усети мускулите напрегнати като дъги на бъчва под пръстите си.
— Какво не е наред, принц Джосуа? Да не би тритингите да са се присъединили към Елиас? Господарю?
Един от ездачите ги погледна и устата му се изкриви в смешна беззъба усмивка:
— Тихо, живеещи в камъни. Пестете дъха си за ходенето.
Джосуа обърна напрегнатото си лице към Деорнот.
— Не го ли чу? — прошепна принцът. — Не го ли чу?
Деорнот се разтревожи.
— Какво?
— Шестима мъже, две жени и дете — изсъска Джосуа и се огледа. — Две жени! Къде е Воршева?
Ездачът го удари с тъпото на копието си по рамото и принцът млъкна. Запрепъваха се между ездачите. Зората започна да тлее на изток.
Рейчъл Драконката лежеше на твърдото си легло в полутъмните помещения на прислугата и си представяше, че може да чуе скърцането на бесилките дори и над виещия вятър, който пищеше през бойниците. Още девет тела, между тях и на иконома Хелфсин, се клатеха над портата Нарулах тази вечер — танцуваха безпомощно под свирепата музика на вятъра.