Тайната история

По това време коридорът беше претъпкан. Прииждаха отвън и се тълпяха, за да разберат какво става. Първият полицай им каза да си вървят и да си гледат своята работа, в суматохата Клоук се изниза. Но преди да си тръгне, ме дръпна настрани и отново ми каза да не споменавам историята с наркотиците.

— Надявам се, че си изчакал да ти разрешат да си тръгнеш.

— Да. Не ме задържаха много. Полицаят искаше да говори с Марион и след като записа имената и адресите ни, моите и на Юта, ни каза да си вървим. Това беше преди около час.

— Тогава защо се връщаш чак сега?

— Ще стигна и до това. На път за вкъщи не исках да се натъкна на някого, затова минах зад студентското градче и зад административната сграда. Голяма грешка. Не бях стигнал и до брезовата горичка, когато онази сплетница от Студентската служба, жената, дето започна спора, ме видя от прозореца на кабинета на декана и ме извика да се кача.

— Какво е правила в кабинета му?

— Използвала е линията за извънщатски разговори. Говореха с бащата на Бъни, който крещеше на всички, заплашваше да ги съди. Деканът се опитваше да го успокои, но господин Коркоран не спираше да настоява да говори с някого, когото познава. Опитали са да се свържат с теб по другата линия, но не си бил вкъщи.

— Той ли е поискал да говори с мен?

— Явно. Щели да изпратят някого в Лицея, за да извика Джулиан, но точно тогава жената ме видяла през прозореца. В кабинета се бяха насъбрали куп хора — полицаят, секретарката на декана, четирима-петима съседи на Бъни, онази, побърканата, която работи в архива. В съседната стая някой се опитваше да се свърже с ректора. Навъртаха се и няколко преподаватели. Предполагам, че деканът е бил в съвещание, когато жената от Студентската служба е влетяла с полицая. Твоят приятел доктор Роланд беше там, Ричард.

Както и да е. Тълпата се раздели, когато влязох и деканът ми подаде телефона. Господин Коркоран се успокои, когато разбра кой съм. Започна да ми говори поверително и ме попита дали това не е номер на някое братство.

— О, Боже — каза Франсис.

Чарлс го погледна с крайчеца на окото си.

— Пита за теб. „Къде е Морковената глава?“

— Какво друго каза?

— Беше много мил. Пита за всички вас, наистина. Каза да ви поздравя.

Последва дълго и мъчително мълчание.

Хенри прехапа долната си устна и се запъти към барчето, за да си сипе нещо, и попита:

— Разчу ли се историята с банката?

— Да, Марион им каза името на момичето. Между другото — когато Чарлс вдигна глава, очите му гледаха разсеяно и празно, — забравих да ти кажа преди малко, но Марион съобщи името ти на полицаите. Твоето също, Франсис.

— Защо? — попита стреснато Франсис. — За какво?

— Искаха да знаят кои са приятелите му.

— Но защо мен?

— Франсис, успокой се.

Светлината в стаята бе изчезнала. Лилавото небе и заснежените улици имаха неестествен, лунен блясък. Хенри включи осветлението.

— Мислиш ли, че ще започнат издирването още тази вечер?

— Със сигурност ще го търсят. Друг е въпросът дали ще търсят на правилното място.