Острието на Тишал

При южния вход не можеше да се застави да прекрачи през прага. Стоя дълго време пред вратата, клатейки глава. Разбира се, Тан’елкот му каза, че нормалното за Отвъдие поле е изключено — и че менталното му зрение не може да долови дори мизерните струйки от Потока, които обикновено се виждат, — но така или иначе, Роувър все още беше в шибания Лос Анжелис. Мамка му, сигурно хората от Фенкона вече наддаваха за него.

— Защо се е изключило полето? — попита Хари. — И какво му е на електричеството?

Тан’елкот го изгледа раздразнено.

— Ти си проклетият управител — изръмжа той свирепо. — Щом ти не знаеш, откъде да знам аз? Последвай ме.

Хари с голямо усилие се застави да прекрачи през прага. Той знаеше, просто знаеше, че е достатъчно да направи още една крачка в Екзозеума, и ще рухне, парализиран и безпомощен, в краката на Тан’елкот. Бившият император прояви към него точно толкова съчувствие, колкото и беше очаквал.

— Е, добре, нека тя умре — рече той студено, после се обърна и закрачи нататък.

След секунда Хари го последва. Но все още не се чувстваше уютно да крачи там, където винаги беше минавал с инвалидна количка.

Отпред Тан’елкот зави по галерията, водеща към залата на Каин и към собствения му апартамент. Хари го следваше, вслушваше се в ехото и разтриваше ръцете си, за да успокои настръхналите косъмчета.

— Ще ми кажеш ли… — попита той, инстинктивно шепнейки. Усети се и се закашля, после повтори по-високо: — Ще ми кажеш ли изобщо какво става?

Тан’елкот спря. Гърбът му изглеждаше като широка черна стена, заела половината от ширината на галерията.

— Не го ли надушваш?

Тази химическа миризма, която прорязваше носа му, устата му, гърлото му… той я разпозна. Това беше консервиращият газ от клетката на Бърн… само че беше по-гъста, по-силна, много по-плътна. До момента Хари я беше надушвал само в близост до клетката. Космите на врата му настръхнаха.

Той надникна иззад широкия гръб на Тан’елкот; ужасяваше се от онова, което очакваше да види, но трябваше да погледне.

Клетката на Бърн беше пуста. Тя стоеше на пиедестала си под арката на изложбената зала, празна като погледа на труп.

Вътрешностите на Хари сякаш се разпаднаха на ледена вода, която изтече в краката му. Той не можеше нито да помръдне, нито да заговори — боеше се дори да завърти глава, защото с ирационална увереност знаеше, че веднага, щом погледне, ще види Бърн, дебнещ го в сенките с приготвен за удар Косал, и ще започне да пищи като откраднато бебе.

Мъртвите не стават от гроба, убеждаваше себе си Хари. Той беше забил ножа в черепа на Бърн и бе изкормил мозъка на кучия син. Нямаше по-сигурна смърт от това.

След като си повтори тези думи няколко пъти, вече можеше да диша по-спокойно.

— Добре — рече той, когато реши, че най-сетне може да се довери на гласа си. — Виждам това. А сега ми обясни какво означава. Кой може да е откраднал тялото на Бърн?