Небесносини грехове

- Може би никога не съм виждала двама ви облечени като за убийство. Двойният удар е леко зашеметяващ.

Той се отделечи, за да може да се завърти грациозно, разперил ръце, за да покаже дрехите.

- Мислиш че е прекалено?

Усмихнах се, почти се засмях.

- Не, никак, но все пак ми е разрешено да стоя зашеметено в присъствието на такава красота.

- Tres поетично, ma petite.

- Като ви гледам двамата, ми се иска да съм поет, защото не ми достигат думи. Изглеждате невероятно, удивително, шибано поразително.

Ашър отиде в далечния край на стаята, до фалшивата камина. В сумрака се виждше трудно, но тази вечер някой беше сложил две високи свещи на полицата над камината, всяка обхваната от кристал, така че блещукаха като бижута. Косата на Ашър хвърляше искри на несигурната светлина. Сложи едната си ръка на полицата, лицето му беше наведено, сякаш се взираше в студената вътрешност, като че новата решетка за камина, която Жан-Клод беше поставил, бе tres очарователна. Решетката представляваше огромно антично ветрило, затворено в стъкло.

Цветовете му бяха ярко червени и зелени, брилянтни пръски от цветчета и деликатна дантела. Беше красиво, но не толкова много.

Погледнах Жан-Клод за помощ, но той просто ми махна да последвам Ашър през стаята. Когато останах на място, Жан-Клод пое ръката ми и ме поведе към другия мъж.

Ашър трябва да беше чул приближаането ни, защото каза:

- Бях ти много ядосан, Анита, ужасно ядосан. Толкова ядосан, че не помислих, че и ти може да имаш причина да си ми ядосана.

Жан-Клод стисна ръката ми, сякаш да ми каже да не прекъсвам, но аз бях в час с дискусията, така че не планирах да кажа нищо. Никога не прекъсвай, когато побеждаваш.

- Джейсън ни каза, колко си била болна, след като се храних от теб. Ако си била толкова зле, колкото ни докладваха, тогава е естествено да се страхуваш от прегръдката ми. - Внезапно вдигна поглед, очите му бяха разширени и някак диви, скрити в блясъка на косата му и свещите. - Не бих те наранил. Никога не е било толкова... - изглежда търсеше думи, - ужасно, за никоя от другите ми... - отново се поколеба, - жертви.

Не бях сигурна какво да кажа, защото бях съгласна с част от това. Бях се почувствала жертва пред силите му, защото не ме бе попитал предварително. Но явно или не, някъде в подсъзнанието си трябва да съм мислила по проблема през целия скапан ден, защото едно нещо знаех със сигурност. И аз не бях абсолютно права. Проклятие.

Пуснах ръката на Жан-Клод, защото допирът до кожата му ми пречеше да се концентрирам.

- Разбирам откъде може да си получил идеята, че знам какво би означавало споделянето на кръв с теб. Аз те помолих да ме ухапеш, аз предложих да те нахраня и беше прав, знаех, че захапката ти може да преодолее естествените ми защити. - Беше мой ред да се втренча в красивата решетка, която никога нямаше да познае докосването на огън. - Просто бях толкова извън себе си - едва успях да го кажа, - от желание, че не мислех ясно. Но вината за това не беше твоя. Ти знаеш само това, което казвах на глас.

Вдигнах поглед и срещнах очите му.