Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Забелязах първо Ашър, може би заради силите му или пък защото целият бе блестящ, златист и привличащ погледа. Все едно забелязваш слънцето. Няма как да не го видиш, да не обърнеш лице към топлината му, да се окъпеш във великолепието му. Но често, когато слънцето е високо в небето и луната е там. Блед спомен за това, което ще представлява през нощта, но там въпреки всичко, бледа и замъглена, твърда и бяла. През нощта виждаш само луната, слънцето никакво го няма. Няма с какво да се разсейваш, когато луната властва над нощното небе.
Палтото на Жан-Клод беше черна коприна, толкова мека и нежна, че изглеждаше като козина. Беше с оперна дължина, спускащо се до глезените му. По реверите и широките му маншети имаше бродерия в тъмно, кралско синьо. Бродерията по палтото пасваше на тази по черната жилетка, но ризата, която се показваше в цялата това черно и кралско синьо беше в същото синьо като копринените чаршафи на леглото. Небесно синьо, цвят, хванат на небето между деня и нощта. То подчертаваше синьото на очите му, така че изглеждаха като живи скъпоценни камъни, поставени в мрака на косата му и почти недокоснатата белота на кожата му. Коприната беше подредена в меки гънки на гърдите му и затъкната в жилетката. Игла за вратовръзка от злато и сапфири, пронизваше диплите над гърдите му. Камъкът беше голям почти колкото очите му. Ръкавели примигваха при всяко движение, злато и сапфири почти с размерите на този на иглата. Сапфирите бяха в цвета на метличина, като втвърдени капки от Карибско море.
Косата му беше маса от черни къдрици. Сякаш я беше подредил по-небрежно от обикновено, оставяйки я да се роши около лицето и раменете му. Черното на косата се сливаше с черното на палтото, така че косата му беше като живо украшение.
За момент, помислих че носи кожени панталони, докато не осъзнах, че черните ботуши обгръщаха цялата дължина на крака му. Носеше кожени панталони, но те едва се виждаха. Мернах само проблясък от задната им част, когато се раздвижи. Цялата дължина на ботуша, от глезена до задника му беше обвързана със синя корда, която пасваше на стряскащото синьо на ризата му.
Бях хваната между желанията да заподскачам от радост, че мога да си поиграя и с двамата и да побегна като вихър. Успях просто да остана на място в средата на стаята и да не избягам или да падна в краката им като групи. Макар че последната част ми костваше повече усилия, отколкото бих признала на глас.
- Ma petite, чу ли поне дума от това, което казахме?
Спомних си че устите им се движеха, докато се взирах в цялата тази мъжествена прелест, но на никаква цена не можех да повторя и дума. Изчервих се, докато признавах:
- Всъщност не.
Той ме погледна раздразнено, сложил ръце на кръста, разтворил палтото назад, показвайки още от синята корда, докато се приближаваше към мен.
- Точно както се страхувах, Ашър. Омаяна е от теб. Ако не успеем -направи безсмислен жест и мернах сапфирен пръстен да примигва на светлината, - да намалим този ефект, тя ще е безполезна тази вечер.
- Не съм и сънувал, че мога да й повлияя толкова силно, иначе щях да се въздържа.
Жан-Клод се обърна към Ашър. Видях че и на гърба на палтото имаше синя бродерия. Имаше някакъв модел или картина, но не можах да го различа през косата му.
- Наистина ли, mon ami, наистина ли щеше да си откажеш такова удоволствие? Можеше ли да устоиш?
- Ако знаех това, oui. Нямаше да ни отслабя, докато Мюзет и хората й са тук, срещу каквото и да е удоволствие.
Намръщих се и поклатих глава.
- Задръжте момчета. - Обърнаха се и ме погледнаха. И двамата изглеждаха изненадани, може би защото звучах толкова нормално. - Това не може да е от силите на Ашър, освен ако обаянието му не се разпростира и върху Жан-Клод, защото и двамата ми изглеждате еднакво готини. Иска ми се да подсдкачам и да викам „Юхууу, мога да си играя и с двама им” - примигнах и се опитах да не се изчервя. - Извинявайте, това на глас ли го казах?