Небесносини грехове

- Името Хайнрих не ми е познато - заяви той.

Погледнах го толкова внезапно, че се препънах и той ме улови за ръката. В този момент осъзнах, че всъщност не знам кой знае колко за Боби Лий.

- Работиш за Рафаел, не може да си привърженик на теорията за превъзходството на белите.

Той пусна ръката ми, когато беше сигурен, че стоях стабилно върху необичайно широките стъпала.

- Сладкишче, познавам такива, които са специализирали в омраза към хора, малко по-тъмни от Рафаел.

- Истинските южняци не казват „сладкишче".

Той ми се ухили.

- Правят го, ако вие, негодници от севера, го очаквате.

- Намираме се в Мисури, това не е точно север.

- За мястото, от което идвам, е север.

- И то е...?

Усмивката му се разшири.

- Когато не се намираме насред извънредна ситуация, може да седнем на по бира или кафе и да обменим лична информация. Точно сега се съсредоточи, сладкишче, щото сме затънали до шия и продължаваме да потъваме.

- След като не познаваш Хайнрих, откъде знаеш, че потъваме?

- Бях наемник преди хората на Рафаел да ме вербуват. Познавам хора като Хайнрих.

- Какво би искал от мен някой като него?

- Наблюдавали са те неслучайно, Анита, вероятно знаеш причината, просто трябва да помислиш.

Поклатих глава.

- Звучиш като един мой приятел. Той винаги ми казва, че когато стане някоя простотия, би трябвало да знам защо лошите типове ме преследват.

- Прав е.

- Не винаги, Боби Лий, не винаги. - Но разговорът ме накара да се сетя за Едуард. Беше започнал професионалната си кариера като наемен убиец, след това убиването на хора стана прекалено лесно, така че се прехвърли на чудовищата. Едуард разбираше много неща под „чудовище". Не, заедно с вампирите и превръщачите, той включваше и серийните убийци, участниците в снъф* филмите, всеки и всичко, което привлече вниманието му.