Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Кичка много скоро оглави женското движение в селото, което на първо време се изразяваше в налагане на новата мода, на новите танци по вечеринките и привличането на жените в театралната дейност. „Боряна“ бе първата пиеса, в която женските роли се изпълняваха от жени, мина с голям успех и се игра три пъти. В тази пиеса дебютира и се утвърди като актриса номер едно на селото. За това спомогна и режисурата на Иван Шибилев. Оказа се, че през честите си и загадъчни изчезвания от село той е участвувал в разни трупи из околните градове и от него за пръв път чухме такива думи и понятия, като режисура, грим, мизансцен, интерпретация, декор, суфльор, антракт. През краткотрайните си участия в тези трупи Иван Шибилев бе успял да отмъкне от тях и малко реквизит, като гримове, перуки, мустаци и бради, които преобразяваха нашите актьори така, че публиката не можеше да ги разпознава. В по-раншните пиеси се дегизирахме с бяла или черна вълна, залепяхме я по брадите, мустаците и веждите си с динен петмез, но петмезът се размекваше от топлината в салона, брадите и мустаците се отлепваха и падаха или щом почваха да се отлепят, актьорите ги сваляха и ги слагаха в джобовете си. Имаше и недосетливи актьори, които се стъписваха, взимаха падналата на пода брада и отиваха в малката стаичка зад сцената да я залепват отново, а представлението спираше за няколко минути. Актьорите бяха полуграмотни младежи и не можеха да учат ролите си от писан текст. На репетициите аз и брат ми четяхме на всички поотделно ролите, докато ги научат наизуст, и щом забравяха някоя дума по време на представлението, млъкваха като онемели и ни гледаха в устата.
Ето защо Иван Шибилев, след като ни снабди с реквизит, въведе в представленията и едно ново лице — суфльор. Длъжността на суфльора трябваше да се заеме от грамотен човек и ние се обърнахме към даскал Пешо. Кой знае защо, той презираше театрото и смяташе, че всички тези вечеринки, нови танци и моди развращават младежта. Като повечето от тогавашните учители той бе строг и взискателен като фелдфебел и не оставяше ни едно нарушение без наказание. Когато най-после след дълги молби се съгласи да стане суфльор, първото му и единствено условие бе „да го слушаме“. За него цялото село бе училище, а всички хора — негови ученици, тъй че и длъжността суфльор бе за него учителска длъжност. Още при разпределянето на ролите заявяваше на актьорите, че до третата репетиция трябва да си знаят текста наизуст, иначе… „ще има наказание“. Като дългогодишен учител, наставник и най-авторитетна личност в селото никой никога не бе се осмелил да му възразява, не смеехме и ние да му възразяваме. Всички бяхме негови възпитаници и помнехме гъвкавата му дрянова показалка, която само с един удар превръщаше дланите ни в бухнали мекици. При това актьорският състав бе изцяло променен. Както много други неща в село и учението бе станало мода. Имахме вече една гимназистка и четирима гимназисти, които замениха на сцената полуграмотните младежи. И ето че нашият театър заработи с пълна пара. От година на година се увеличаваше броят на гимназистите, увеличаваше се и броят на интелигентните актьори. Много често през една ваканция поставяхме по три пиеси, започнахме да гастролираме и в съседните села.
Колкото пъти посетя театър или гледам пиеса по телевизията, все си спомням за нашите представления в кирпичения салон на читалището. То, разбира се, не бе театър, а просветителска дейност, наивна и смешна като детска игра, но може би тъкмо поради това истински народен театър. Публиката, неопорочена като сегашната от познанията си за театъра и всевъзможните направления в драматургията, нито за миг не допускаше някаква условност в това, което гледа, сливаше се с живота на сцената и участвуваше в него. Една жена, ожадняла по време на представлението, се качи на сцената, гребна с канчето в котела и като не намери вътре вода, отиде при Боряна и й каза: