Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Повече и не е нужно — казах.
— Да — съгласи се тя и тръгна към вратата. Сложи ръка на дръжката, завъртя я и пооткрехна вратата. После се обърна към мен и додаде:
— Да, какво повече от това?
И излезе.
Но зад прага се спря, все още с ръка на дръжката.
— И…
— Да?
— Имам една молба към тебе. Преди да пуснеш в ход тези документи, покажи ги на съдията Ъруин. Дай му една възможност. Колкото и малка да е.
Обещах да изпълня молбата й.
Големият черен кадилак, чийто капак блестеше с матов блясък под светлината на уличните лампи — аз го виждах дори от задната седалка, — бръмчеше самодоволно и се носеше по улицата под клоните на дърветата, които са бяха раззеленили — беше април. После свихме в друга улица, където нямаше поне дърво да я краси.
— Тука — казах, — онази къща веднага след бакалницата.
Захарчо прекара кадилака до бордюра, внимателен като майка, която полага съкровището си в люлката. После се спусна да отвори вратата на Шефа, но Шефа беше вече на тротоара. Аз също се измъкнах и застанах до него.
— Това е бърлогата му — обясних и ги поведох.
Отивахме при Адъм Стантън.
Когато съобщих на Шефа, че Адъм Стантън е съгласен да поеме работата и ме е помолил да направя необходимото, Шефа каза:
— Добре. — После ме изгледа от главата до петите и рече: — Ти да не си Свенгали?
— Разбира се — казах, — Свенгали съм.
— Трябва да се срещна с него — каза Шефа.
— Ще се опитам да ти го доведа тук.
— Да ми го доведеш тук? — възкликна шефа. — Глупости! Аз сам ще отида при него. Той ми прави услуга, не аз.
— Да, но ти си губернатор.
— Ти си безумно прав, но той пък е доктор Стантън — отвърна Шефа. — Кога отиваме?
Обясних му, че трябва да отидем вечер, защото иначе е изключено да го намерим.
И ето че пристигнахме вечер, влязохме във входа на голямата разнебитена къща и заизкачвахме тъмното стълбище, по което вдишвахме миризмата на зеле и пелени и са препънахме в детската количка.
— Ама че място за живеене си е избрал — забеляза Шефа.
— Аха — съгласих се. — И маса хора не могат да си обяснят това.
— Аз май си го обяснявам — каза Шефа.
И докато се питах дали наистина си го обяснява, стигнахме до вратата, аз почуках, влязохме и срещнахме спокойния поглед на Адъм Стантън. За част от секундата, докато Захарчо се вмъкна след нас и аз затворих вратата, Адъм и Шефа се измериха един друг, без да си кажат дума. После аз се обърнах и ги представих:
— Губернаторът Старк, доктор Стантън.
Шефа пристъпи крачка напред и подаде десница. Може би си въобразявам, но мисля, че на лицето на Адъм трепна сянка на двоумение, преди да я поеме. Шефа, изглежда, също забеляза това, защото, когато Адъм му подаде ръката си, той, докато още се ръкостискаха, изведнъж се усмихна и каза:
— Е, не било толкова страшно, а? Аз хора не ям.
И тогава — велики боже! — Адъм също се усмихна, честна дума!
После аз казах:
— А това е господин О’Шийн.
И Захарчо се изсули напред, протегна пънестата си ръка, чиито пръсти висяха на края като надута ръкавица, закриви лице и започна:
— Пр-пр-пр-пр…
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Адъм. После погледът му се спря на издутината под левия лакът на Захарчо и той се обърна към Шефа: — Значи, това е един от вашите гангстери, за които толкова съм слушал. — Сега той решително не се усмихваше.
— Ами — каза Шефа. — Захарчо си го носи само за удоволствие. Той е просто приятелче. И е ненадминат на волана.
Захарчо го гледаше като кученце, току-що почесано по главата от стопанина си.
Адъм стоеше, без да обели дума. За миг си помислих, че сделката ще се провали. Но Адъм каза съвсем официално:
— Няма ли да седнете, господа?
И ние седнахме.
Захарчо измъкна тихомълком бучка захар от джоба на сакото си, пъхна я в устата и започна да я смуче, при което бузите му съвсем хлътнаха, а очите му се премрежиха от блаженство.
Адъм чакаше, седнал изправен на креслото.
Шефа, разположил се на друго от разнебитените кресла, очевидно не бързаше. Най-после той каза: