Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Всяка вечер питах администратора във фоайето дали не ме е търсил някой. Да, понякога ме бяха търсили. Но не от този номер, от който очаквах.
Сетне се прибирах в стаята, където бяха телефонът и чантата с фотокопията и писмените показания от Мемфис. Досега не ги бях дал на Шефа. Дори не бях му казал, че ги имам. Разбира се, щях да му ги дам. Но не сега. По-късно. След като позвъни телефонът.
Но той не звънеше.
Обаче една вечер — след около седмица, — когато свърнах по коридора към моята стая, видях някаква жена да седи в дъното на коридора отвъд стаята ми. Попипах се за ключа, пъхнах го в ключалката и тъкмо да вляза, усетих, че жената стои до мен. Беше Ан Стантън.
Беше се приближила безшумно по дебелия килим — а и без това имаше лека походка.
— Едва не ми се пукна сърцето — казах, отворих широко вратата и добавих: — Влизай.
— Не се ли боиш за репутацията ми — каза тя. — Нали веднъж така се беше загрижил за нея.
— Помня — казах, — но все едно, влизай.
Тя влезе и застана в средата на стаята с гръб към мен, а в това време аз затворих вратата. Забелязах, че заедно с чантата в ръката си държеше дебел кафеникав плик.
Без да се обръща към мен, тя се приближи до бюрото при стената и хвърли на него плика.
— Ето ти фотокопията — каза. — Връщам ти ги. Но щях да ти върна и оригиналите, ако бе имал доверие да ми ги дадеш.
— Не се съмнявам — отвърнах.
— Беше ужасно — промълви тя, все още с гръб към мен.
Приближих се и я докоснах по рамото.
— Искрено съжалявам — казах.
— Беше ужасно. Не можеш да си представиш.
Наистина не можех да си представя колко ужасно е било. Затова само стоях зад нея и не смеех да я докосна втори път дори само с върха на пръста.
— Не можеш да си представиш — повтори тя.
— Не, не мога.
— Ужасно. — После се обърна и ме погледна с широко отворените си очи, а на мен ми се стори, че падам в кладенец. — Ужасно — каза пак. — Дадох му тези неща и… той ги прочете и така си остана, като закован… нито помръдва, нито издава звук… а лицето му бяло, бяло като платно. И дори сякаш не диша. Докоснах го, той се обърна към мен и ме гледа дълго. После каза: „Ти.“ И повече нищо. Само ме гледа.
— Ай, дявол да го вземе — извиках, — какво си виновна ти, защо не обвинява губернатора Стантън?
— О, и него обвинява — каза. — И то как. И това е най-ужасното. Как само го обвинява. Собствения си баща. Нали помниш… нали помниш, Джек — тя ме хвана за лакътя, — нали помниш какъв беше татко… как ни четеше… колко ни обичаше… как учеше Адъм и колко се гордееше с него… сам го учеше и не жалеше време за това. О, Джек, помня как седеше пред камината — аз бях още малка — и как ни четеше, и как аз облягах глава на коляното му… о, Джек, ти помниш ли?
— Помня.
— Мама беше починала — продължи тя — и той правеше всичко за нас… как само се гордееше с Адъм, а сега Адъм… сега… — Тя пусна ръката ми, отдръпна се, вдигна отчаяно ръце и притисна слепоочията си. — О, Джек, какво направих аз? — промълви.
— Направи, каквото смяташе за необходимо — отвърнах твърдо аз.
— Да — прошепна тя. — Точно така.
— Връщане назад вече няма.
— Да, няма! — Каза го високо и стисна уста, с което лицето й изведнъж ми напомни лицето на Адъм — твърда линия на устата и силно опъната кожа.
Тя изправи глава, сякаш не се боеше да гледа в очите целия свят, а на мен ми идваше да заплача. Но нямах този навик.
— Да — казах, — няма връщане.
— Той приема.
Насмалко не попитах: „Кой приема? Какво приема?“ Защото в момента съвсем бях забравил защо бях дал на Ан доказателствата, защо й бях дал фотокопията, защо тя ги беше показала на брат си. Бях забравил, че всичко това се правеше с определена цел. Но сега си спомних и попитах:
— Ти убеждава ли го?
— Не, дума не му казах. Само му дадох тези неща. И той сам разбра.
— И после?
— Нали вече ти казах. Погледна ме и рече: „Ти.“ И толкова. После аз му казах: „Адъм, недей говори така, не бива, Адъм, не бива!“ А той: „Защо?“ А аз му казвам: „Защото те обичам, защото обичам и татко.“ Той само гледа, гледа, после каза: „Обичаш го!“ А после: „Проклет да е в гроба!“ — „Адъм, Адъм!“ — изпищях аз, но той ми обърна гръб, прибра се в спалнята си и се заключи. Тогава излязох и дълго обикалях сама улиците в нощта. Исках да се уморя, та да мога да заспя. Три дни той не се обади. После ме помоли да отида при него. Отидох и ми върна тези неща. — Тя посочи плика. — И ми каза да ти съобщя, че приема. Да направиш необходимото. Това е всичко.