Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Гледат, забравили за изтичащата кръв, как водата се върти още по-бързо — прилича на циклон от окървавена течност, дори въздухът над нея се завърта. Незнайно как дори капка не пръска навън, колкото и плитък да е казанът: по Малагеш, Зигруд и Зигне няма дори капка.
Свеж вятър прониква на площадката със статуите. Чува се и познат звук — тихо еднообразно жужене, почти неразличимо от онова, което се е разнасяло в град Воортяштан при всяко хвърляне на огромния меч от ръката на свети Жургут. И имат неясното, безплътно, но безпогрешно усещане, че наблизо се е отворила врата.
И тримата потръпват.
— Мисля… мисля, че това е достатъчно — казва Зигруд.
— Да — потвърждава Зигне. Вдига глава и оглежда площадката, сякаш е чула нещо. — Нещо се промени. Нещо вече е различно, макар че не мога да го налучкам.
Малагеш гледа втренчено ревящия тунел от вода.
— В името на морето… В това ли да вляза?
— Така изглежда. — Зигруд вади иглата от ръката си и омотава раничката с бинт. Отива да помогне на Зигне. — Но можем ли да сме сигурни, че Сумитра Чоудри не е била смазана до смърт от водата?
— Благодаря ти, че ми вдъхваш такава увереност — казва Малагеш.
Примижава, когато вади иглата, и също увива бинт около лакътя си.
— Ще влезеш ли? — пита Зигне.
— Май да.
Малагеш сяда на ръба на казана. Вдига глава да ги погледне.
— Всички ли сме готови?
— Възможно ли е нормален човек да бъде готов за това? — отвръща Зигне.
— И ти си права.
Малагеш впива пръсти в ръба и изведнъж се смръзва от ужас. Може би живее последните си мигове на този свят, последните секунди на истински живот.
— Не очаквах да доживея такава възраст — казва тя. — Ако… ако не се върна… Кажете им… Кажете на всички, че съжалявам. Разбрахме ли се? Просто им го кажете.
— Ще им кажем — обещава Зигне. — Ще им кажа и това, и истината.
— Непременно — заръчва Малагеш. — Някой трябва да го направи.
И без да се замисля, се катурва заднешком във водовъртежа.
Очаква да падне в тунел. В края на краищата точно така е изглеждало: въртоп от бучаща вода с тясна фуния, проточила са надолу в средата на казана.
Но когато пада с гърба напред, не преживява нищо подобно. Все едно се е потопила в спокойно езеро: водата я поглъща под плътна равна повърхност вместо бушуващ водовъртеж и сега не е тясна колона, а безбрежен тъмен океан с една-единствена светла пролука някъде горе. Не я подмята водна буря, тя просто… пропада. Все едно е цопнала през дупка в лед и още вижда размитите от водните пластове лица на своите двама съратници, които я гледат.
Най-плашещо е обаче, че потъва. И то бързо.
Намесват се инстинктите: трябва да изплува нагоре, обратно нагоре, веднага. Рита с крака, опитва да се изтласка, но снаряжението ѝ ѝ тежи, стегнато е около тялото ѝ и няма как да се отърве от него.
Пронизва тъмата и усеща неумолимия натиск на водата, която я е сграбчила отвсякъде. Струва ѝ се, че е попаднала в ръката на великан, която стиска все по-силно и вледеняващо. Светлият отвор над нея се е смалил до главичка на карфица. Знае какво не бива да прави — обучена е как да се предпазва от удавяне, но започва паниката и тя рита бясно, размахва ръце напосоки в мразовитите дълбини. Струйка вода се просмуква между устните ѝ и целият въздух от дробовете ѝ изскача наведнъж в кристални мехурчета от носа и устата, устремява се в спирала към бялата точица над нея.
Тя се дави. Дави се и го знае. Ще умре в проклетия грамаден казан и нищо не може да направи…
Но светът се… преобръща.
И притеглянето се завърта.
Неочаквано вече не пада, а се издига неспирно към повърхността, краката ѝ сочат привидно към звезди в езеро под нея… не, над нея.
Тя се премята тромаво и поглежда нагоре, белите ѝ дробове сякаш крещят за въздух, докато лети през водата към звездния небосвод. Внезапно разбира, че се носи по-скоро към дупка като онази, в която е паднала… само че нищо не е наред със звездите, които вижда.
Пробива повърхността, подскача нагоре със зейнала за въздух уста.
Пръстите ѝ напипват камък. Вкопчва се в него като дете, тепърва учещо се да плува. Щом си поема дъх, се оглежда.
И зяпва.
— Що за шибана…
Сега е в нещо като декоративно езерце насред двора между две грамадни извисяващи се здания с формата на разцъфнали анемони. Дворът е настлан с бял чакъл, върху който широки плочи от бял мрамор образуват решетка. Златиста светлина от близките входове простира ивици с цвят на мед по чакъла и по плочките стоят в странно изкривени пози статуите на…
„Я чакай! Това изобщо не са статуи!“