Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Няма причина да се страхуваш от мен — каза мъжът. — Това е само униформа. Не си направила нищо нередно.
— Не — прошепна тя. — Не ме е страх.
— Браво. Хубаво момиче като теб не бива да се страхува. — Замълча. — Акцентът ти е странен. Когато те видях, реших, че сигурно си от чаожойските китайци…
Тя поклати съвсем леко глава. Въпреки това движението не се получи съвсем гладко.
— Съжалявам. Японка съм.
— В някоя от фабриките ли работиш?
Тя вдигна рамене. Мъжът я прониза с поглед. Емико се застави да обърне глава — много бавно, много внимателно, много гладко, без да трепне, без да насече нито веднъж — и да го погледне в очите, да срещне втренчения му поглед. Оказа се по-стар, отколкото ѝ се бе сторило отначало. На средна възраст сякаш. Или не. Може да беше млад, но изхабен от ужасната си работа. Емико побърза да прогони съчувствието, стисна зъби пред генетично заложената нужда да угоди на всяка цена, дори на такъв като него, който би я убил с голи ръце, без да се замисли. Много бавно насочи поглед обратно към водата.
— Как се казваш?
Тя се поколеба.
— Емико.
— Хубаво име. Означава ли нещо?
Тя поклати глава.
— Нищо особено.
— Много си скромна за такава красавица.
Тя отново поклати глава.
— Не. Не. Грозна съм… — Замълча, видяла опуления му поглед, осъзнала, че е допуснала грешка. Че движението я е издало. Очите му бяха отворени широко, пълни с изненада. Емико отстъпи назад, зарязала преструвките.
Погледът му се втвърди.
— Пружинка — прошепна той.
Тя се усмихна напрегнато.
— Грешката ви беше неволна.
— Покажи ми разрешителното си за пребиваване в страната.
Емико се усмихна.
— Разбира се. Сигурна съм, че го взех. Ей сега. — Отстъпи назад, без да крие издайническите движения на сбърканата си природа. Той се протегна да я хване, но Емико се отскубна, обърна се, хукна и се гмурна в навалицата, следвана от виковете му.
— Спрете я! Спри! В името на министерството! Спрете пружинната!
Цялото ѝ същество надаваше вой, умоляваше я да спре, да се подчини на заповедта. Единствено с цената на огромни усилия Емико продължи да тича въпреки осезаемия спомен за бича на Мидзуми-сенсей, който бе играл по гърба ѝ при всяко неподчинение, за острия ѝ език, чието жило беше опитвала всеки път, когато дръзнеше да оспори чуждите желания.
Гореше от срам, докато заповедите на белоризеца ехтяха зад нея, а после откри, че навалицата я е погълнала, че мегодонтският трафик се лее тежко край нея, а белоризецът е останал някъде назад, твърде бавен, за да открие в коя пресечка е свърнала да възстанови силите си.
Криеше се от белоризците и това я забави, но от друга страна криеницата ѝ харесваше. Беше игра, която вече можеше да играе. Стига да внимаваше, да действаше бързо и да се придвижваше на прибежки, никак не беше трудно да ги избягва. По време на „прибежките“, когато набереше скорост, Емико се дивеше на движенията си, така стряскащо плавни и течни, сякаш тялото ѝ най-сетне е открило истинската си природа. Сякаш дългогодишното обучение и камшикът на Мидзуми-сенсей са имали за цел да скрият това себепознание, да го заровят дълбоко, а сега тя го е открила.
Накрая стигна до „Плоенчит“ и хлътна в кулата. Както винаги, Роли я чакаше на бара, нетърпелив. Вдигна очи да я погледне.
— Закъсняваш. Ще те глобя за закъснението.
Емико се застави да потисне чувството за вина, макар гласно да се извини:
— Простете, Роли-сан.
— Върви да се преоблечеш. И побързай. Тази нощ имаш важни гости. Много важни. Скоро ще дойдат.
— Искам да те питам за селото.
— Какво село?
Емико удържа милото си изражение. Беше ли я излъгал? През цялото време ли е било лъжа?
— Където живеят Новите хора.
— Още ли се тормозиш за това село? — Той поклати глава. — Казах ти. Плати си дълговете и аз ще се погрижа да отидеш там, щом толкова искаш. — Махна ѝ към гримьорните. — А сега иди се преоблечи.
Емико понечи да го притисне, но се отказа и кимна мълчаливо. По-късно. Когато Роли-сан се напие. Тогава щеше да е по-сговорчив и Емико щеше да му измъкне нужната информация.
Каника беше в гримьорната и обличаше сценичния си костюм. Изгледа намръщено Емико, но не каза нищо. Емико се преоблече и излезе да изпие първата си чаша вода с лед за вечерта. Изпи я бавно и внимателно, наслаждавайки се в пълна мяра на прохладата и облекчението, които я изпълниха въпреки душната жега, излъчваща се от стените на кулата. Светлините на града надничаха през отворените прозорци. Отвисоко гледката беше красива. Ако се изпразнеше някак от нормалните хора, градът дори би могъл да ѝ хареса, помисли си тя. Отпи още една глътка вода.