Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— А тук — размах на ръкав в зелено и златно — е твоят нов дом!
Погледнах към гигантския бял палат. Макар и огромен, той бе фин като дантела. Снежнобелите му стени и елегантните колони бяха увенчани с перлени островърхи кулички и ажурни драперии. Фасадата приемаше отражението на водата като същински опал. Каква арогантност, каква самоувереност да изградиш дворец от дантела точно на ръба на морето, и при това да скриеш вътре големия господар! Това не беше нито замък, нито цитадела — мощта на венецианския дож бе толкова голяма, че той нямаше нужда да се крие зад високи стени и тесни бойници.
И точно до този снежен палат, като дракон пазител от Ориента, се издигаше една източна базилика. С позлатените си кубета и островърхи кули и със скъпоценните си фрески тя се издигаше към небето подобно на турски храм. Все едно бях в Константинопол.
Дом, как пък не!
Слугата на дожаресата приближи лодката към пристана, завърза я и подаде ръка на своята господарка, а тя на свой ред се обърна, за да подаде ръка на мен. За един кратък миг си помислих дали да не резна златното въже, което придържаше лодката, с парчето стъкло, което добрите сестри бяха запазили за мен. Бих могла да отпътувам накъдето си искам, да избягам от този воден затвор. Но си знаех, че няма да стигна далече, а и подозирах, че управлението на подобна лодка е доста по-трудно, отколкото изглежда. Затова, макар и с крайна неохота, аз поех ръката на майка си и пристъпих на брега, след което я погледнах право в очите с арогантност, неотстъпваща по нищо на нейната. Бялата фасада отзад ми отвърна с безизразно лице и втренчени очи — също като нейните.
— Непрекъснато ли носиш това нещо? — попитах, когато тръгнахме към парадния вход на двореца. — Имам предвид лъвската маска?
— Когато съм навън, да. Лъвът е символът на нашия велик град, а лъвицата винаги е глава на семейството си.
Не очаквах подобна откровеност от нейна страна, подобна откритост за отношенията й с баща ми, подобно признание, че всъщност тя е господарката на всичко това. „Под полата й топките висят като камбани“ бе казал дон Феранте за нея.
Като че ли осъзнала, че се е разкрила твърде много пред мен, тя побърза да добави:
— Но това е напълно разбираемо. Каквато ме вижда народът, такава ме възприема.
И тогава я видях такава, каквато е — студена и красива на повърхността, смъртоносна в дълбините, също като този чудат град, който някога е бил мой дом и отново щеше да стане такъв.
Втора глава
През следващите няколко месеца аз също се сдобих с маска — получих блясъка на благородството, но сърцето ми се вкамени от нещастие. Имах всичко и нищо. Бях глезена и обгрижвана, и обслужвана, при все това бях по-нещастна от когато и да било.
Прекарвах сутрините си като птичка в клетка — в красивите апартаменти на дожа, в белоснежния дворец Палацо Дукале. Ала нито за момент не забравих, че съм затворник — защото съвсем скоро ми назначиха и охрана. Обикновена жена на име Марта, която бе изпратена да ми прислужва. Тя беше мрачно създание с дребна космата брадавица на горната устна и очи, които иначе гледаха в различни посоки, но като че ли непрекъснато виждаха мен. Та тази вещица ми беше представена като моя камериерка и тя безсъмнено изпълняваше заповедите ми, но с такава неохота и такива физиономии, че често ми идваше да й зашлевя плесница. Впрочем бих била в правото си да ударя прислужницата си, обаче не смеех, защото може и да се водеше моя прислуга, но тя по-скоро беше мой тъмничар — факт, който бе ясен и на двете ни. Нямах никакво съмнение, че всеки детайл от моето поведение стигаше до нетърпеливите уши на майка ми.
Дните ми се нижеха безрадостно, всеки скучен като предишния — сутрин при мен се изсипваше цяло ято прислужници, които започваха да ме къпят, да ме решат и да ме търкат. После ме обличаха в пищни одежди в зелено, златно, сапфирено или рубинено — в коприни и сатени от Изтока, кадифе и тафта от Севера. Тези бляскави цветове бяха задължително покрити с дълга черна туника, предназначена да подчертае белотата на благородната ми кожа. Но туниката не ми носеше никаква топлина, защото беше тънка като пергамент, а дворецът — богат на течения. Затова от сутрин до вечер треперех. Гримираха ме така, както подобаваше на млада благородничка — с винено и червена охра, за да придадат цвят на бледите ми бузи, с черен молив, който да очертава очите ми, и малахит на прах — за оцветяване на клепачите ми. Не бях свикнала на подобни изкуствени средства за разкрасяване. Разбира се, че и ние, проститутките, си имахме нашите трикове — дори и на мен от време на време ми се е случвало да използвам биволска кръв, за да оцветя устните и бузите си. Но като цяло не си губех времето с такива глупости. Не можех да не се запитам какви ли количества от тези помади използва майка ми, за да съхрани младежкото си изражение.