Тайната на Ботичели

Прическите ми ги правеше едно мавърско момиче на име Ясермина, което не говореше тоскански, но пък си знаеше работата — черните й пръсти буквално летяха, докато сплиташе косата ми на тънки плитчици и втъкваше в тях скъпоценни камъни, всеки от които струваше много повече, отколкото нея самата. След цялата тази сложна прическа косата ми беше покривана с черен воал, наречен „дзендало“ — фина черна коприна, прикрепена към косата ми чрез златна коронка и предназначена да съхранява белотата на кожата ми. Ръцете ми бяха натежали от златни гривни, от едната ми китка висеше ветрило със златна дръжка и бели пера. И докато цялата тази процедура приключеше, камбаните по четири пъти отброяваха четвърт.

След това ми носеха закуската в покоите върху сребърен поднос и аз започвах да дъвча замислено, втренчена в лагуната и в хилядите лодки, корабчета и кораби, мечтаейки си да можех да пътувам надалече като тях. После ме отвеждаха до една от многото приемни, изрисувани от горе до долу с фрески — огромна зала с морски и сухопътни карти, покриващи стените. Там се провеждаше обучението ми. И оттам нататък се изреждаше цяла процесия от учители, чиято главна задача бе да ме научат що е това да си благородник.

На четене ме учеше един строг доминикански монах на име Фра Джироламо. В неговите часове се трудех много усърдно, но не заради киселия му нрав, а заради клетвата, която си бях дала в ботаническата градина на „Санта Кроче“ — че никога повече няма да позволя да ме пращат за зелен хайвер заради неграмотността ми. (Освен това си имах и мои собствени планове, но за това — по-късно.) Една мила фламандка ме учеше на бродерия — и всеки божи ден аз си бодях пръстите и захвърлях гергефа през цялата зала, за шок и ужас на добрата женица. Един млад и модерен французин на име синьор Албер ме учеше да танцувам последните павани от континента — и това бяха уроците, които ми доставяха най-голяма наслада. Тайничко бях изненадана, че майка ми, която иначе бе твърдо решила да пренапише историята ми, ме оставяше съвсем насаме с учителя по танци, който бе чевръст като марионетка и хлъзгав като стрида — обаче скоро осъзнах, че той е точно толкова обратен, колкото и бъдещият ми съпруг. Всъщност единственият човек, който би могъл да представлява заплаха за моята добродетелност, бе синьор Кристофоро — млад генуезец, който беше нает да ме учи на разчитане на карти, морско дело и въобще всички необходими неща, които човек би могъл да научи, без да се качва на борда на кораб. Майка ми бе убедена, че за една млада аристократка от Венеция е „задължително“ да е наясно с всичко това, защото и градът, и богатството на баща ми разчитаха на търговията по море. Не знаех нищо за народа на Генуа, но си дадох сметка, че ако всичките са толкова грозни, колкото синьор Кристофоро, изобщо не изгарям от желание да ходя там. Спомнях си, разбира се, че някога можеше да отида и там с онзи, който бе постоянно в мислите и сърцето ми и наяве, и насън, ако ме бяха оставили да довърша пътешествието, което сега ми се струваше като вълшебна приказка.