Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Тогава настъпи най-щастливият период в живота на Арн и Сесилия, откакто се бяха намерили отново. Щяха завинаги да запазят този спомен. През това лято Арн посвети много повече време на препускането с кон с дъщеря си на ръце, отколкото с момчетата, желаещи да станат рицари, като го правеше с почти същата детинска гордост. Не обърна никакво внимание на надвисналите на хоризонта тъмни облаци.
X.
Арн не се страхуваше от смъртта. Беше свикнал с тази мисъл, а и беше видял прекалено много смърт по Светите места. Със сигурност беше убил повече от хиляда души със собствените си ръце и беше видял края на хиляди други. Някой посредствен или самонадеян водач вдигаше ръка и в следващия миг ескадрон от шестнадесет братя се спускаше срещу по-многобройния враг. Те се устремяваха без сянка на съмнение и изчезваха завинаги. Братята се утешаваха, казвайки си, че ще се срещнат отново в рая. Тамплиерът нямаше защо да се страхува от смъртта, защото можеше да избира само между победата и рая.
Но бавната и воняща смърт в собствената си слуз и изпражнения беше нещо друго. Приятелят му Кнут се беше вкопчил в съществуванието в продължение на три дълги години. Непрестанно слабееше, докато накрая заприлича на скелет. Ибрахим и Юсуф, след като го бяха прегледали, се бяха задоволили само да поклатят глава и да кажат, че туморът в стомаха, който гризеше тялото на краля, щеше единствено да нараства, докато не разкъса всичко живо в него.
Сега той лежеше на леглото си в Ериксберг, домът на неговото детство. Ръцете и краката му бяха тънки като клонки на леска. Под одеялото туморът образуваше топка в средата на корема му и по ужасяващ начин напомняше за бременна жена. Тялото му се беше обезкосмило напълно, включително и веждите, и миглите му, а в устата му се виждаха големите черни дупки, останали след падналите зъби. Цялото помещение вонеше от смрадта му.
Арн беше пристигнал сам в Ериксберг, защото продължаваше да настоява да се придвижва без охрана. За разлика от всички, които бяха идвали да видят краля на смъртния му одър, той можеше да остане в помещението необезпокояван от смрадта или поне без да го издава.
Кралят беше с всичкия си. Туморът разкъсваше тялото, но не и мозъка му. В последните си часове той искаше най-вече да поговори с Арн. В действителност, агонизиращият владетел можеше да му говори за Непостижимото и за Бог, както би го направил с архиепископ Петър. С единствената разлика, че Арн не изглеждаше толкова нетърпелив да види края му. За архиепископа кралят да умре най-после беше истинска благодат, защото това беше прелюдия към новия ред, на който той възлагаше надежди от толкова време. Според това, което Кнут беше научил, Сверкер Карлсон вече се готвеше да се върне в страната и вече нямаше особен смисъл да се бори за живота си.
Кнут беше прекарал по-голямата част от живота си в Нес, в центъра на Ветерн, постоянно заобиколен от каменни стени и стражи, за да не умре по същия начин като толкова други владетели. Сега, когато беше в преддверието на смъртта, вече нямаше въоръжени мъже, които да го пазят. Фермата в Ериксберг беше съвсем обикновена, без крепостна стена и дори без ограда. Колкото до църквата, която някога свети Ерик беше започнал да строи, тя не предоставяше сигурно укритие. Но нямаше и никаква нужда от такова. Кой би дошъл да убие някого, който е с единия крак в гроба?
— Не е честно — каза кралят със слаб глас, поне за втори път през втория ден от посещението на Арн. — Бих могъл да живея още двадесет години и въпреки това трябва да отида при предците си след един не особено славен край. Защо Бог иска да ме накаже така? Нима съм по-лош от останалите? Нека вземем за пример дори само този Карл Сверкершон, който според архиепископа е причината за моите страдания. Ами той? Именно той нареди убийството на свети Ерик, моя баща! Нима убийството на светец не е най-ужасното злодеяние, което може да се извърши?
— Да, това наистина е много тежък грях — каза Арн с почти нагла усмивка. — Но ако се замислиш над това, вярвам, че ще разбереш, че грешиш. От колко време Карл Сверкершон беше крал, когато го убихме? Шест или седем години? Не помня вече точно. Сигурното е, че беше млад и че твоето властване продължи пет пъти по-дълго. Животът ти можеше да бъде далеч по-кратък и жалък. Трябва да приемеш тази мисъл, да се примириш със смъртта и да покажеш благодарност пред Бог за милостта, която ти оказа въпреки всичко.
— Да покажа благодарност пред Бог? Сега? Когато умирам като куче в собствените си изпражнения? Как можеш? Ти, който си единственият ми истински приятел, да, единственият ми истински приятел… Докъде бях стигнал? Как можеш да кажеш, че трябва да покажа благодарност пред Бог?