Отдел Убийства: Главният заподозрян

— А ти, Володя? Ти защо вършиш това? Много ли ти плашат за обработката?

— Прилично. Достатъчно да живея. И после, харесва ми. Нали знаеш, винаги съм бил не лош стилист, а пък фантазията ми е бедна, не мога да измисля нищо интересно.

Това си беше истина. Още тогава, преди много години, той се опитваше да пише проза, но текстовете му повече приличаха на стихове в проза. В тях нямаше нито сюжет, нито характери, нито конфликти, нито интрига. Затова пък имаше образи, точни и необикновени сравнения, изящно построени фини фрази, богат и ярък език. Соловьов се опитваше да отпечата опусите си, но навсякъде му обясняваха вежливо и в достъпна форма, че написаното е в неизвестно какъв жанр. Не е разказ, не е очерк, нито новела. Дори не е есе. Просто нещо художествено.

Когато в издателство „Шерхан“ му показаха ръкописа на японския автор, Соловьов се ужаси. Неграмотен текст, пълен с „той каза“, „тя отиде“, „той излезе“, „тя каза“. Той направи усилие над себе си и дочете до края и едва тогава разбра, че зад безпомощното лингвистично бъбрене се крие завладяващ сюжет с главозамайващи обрати. Но всичко това трябваше да се преписва наново. И то така, че никой да не се усъмни, че авторът е японец, а не американец или русин. Цената на книга, написана от руски автор за японския живот, не е много висока. Това е известно отдавна.

— Мога да опитам — каза той нерешително на Есипов тогава. Наистина, не съм сигурен, че ще успея. Но в този вид не става за нищо. Купили ли сте ръкописа, или сте го взели за запознаване?

— Купихме го — въздъхна търговският директор на издателството Гриша Автаев, който присъстваше на разговора. — Опитайте, Володя. Ще е жалко, ако парите отидат на вятъра.

И той опита. В ръкописа имаше достатъчно екзотични детайли и подробности, свързани с японския начин на живот и японската култура, но за стилистиката на изложението трябваше да се имитира особен аромат, особен фон за образите и изразите. Соловьов избра да имитира класическата японска поезия и тъкмо това придаваше на излезлите изпод перото му романи неповторимото очарование на изисканост.

Ръкописът бе предаден в издателството, но съвсем неочаквано, буквално седмица след излизането на книгата се обади Семьон Воронец, главният редактор на „Шерхан“. И предложи за превод и обработка още един ръкопис. Също като първия, ако не и по-лош.

— Защо ги вземате? — недоумяваше Соловьов. — Съгласен съм, че първия път не сте могли да се ориентирате, защото не сте разполагали с преводач, който да погледне текста и да може да го оцени. Но нали сега знаете, че този автор не може да се смята за писател.

— Ние разчитаме на вас, Володя — умолително заяви Воронец. — С първия ръкопис се справихте просто блестящо. Можете да правите от този материал бестселъри. Естествено, трудът ви ще бъде заплатен както трябва.

И Соловьов се залови с втората книга. После с третата, четвъртата. Той се увлече, работата му харесваше, позволяваше му да бъде стилист и не изискваше това, което той по принцип не умееше — да създава сюжет и интрига. Това вече бе направено от някакъв неграмотен японец — майстор по съчиняването на завладяващи дъха истории. Този сюжетопроизводител се трудеше наистина с фантастична интензивност, оказва се, че отдавна е съчинил историите и сега в чекмеджето си има тридесетина ръкописа, които не са нужни никому, защото японските издатели се отказваха от тях, щом погледнеха първите три реда. „Това не е литература — казваха те и правеха гнусливи физиономии, — в най-добрия случай това е съчинение на ученик от начално училище, но дори за съчинение има твърде много граматични грешки.“