В земята пламък се крие

Ежедневните сбирки в мазето на Фоилзи не убягнаха на властите. Рано сутринта на третия ден отшелникът осъзна, че събиранията биват наблюдавани. Стражи бяха поставени в двата края на тясната уличка, разпитвайки произволни хора. Глупци! — помисли си отшелникът. Ако ни нападнехте сега, можеше и да предотвратите настъпващото. Ала предпазливостта и невежеството не ще позволят, незнайно служите на Най-възвишения.

Колкото и да бяха бдителни стражите, пропуснаха бягството на Ахтал. Брудуонският воин се измъкна по някое време сутринта. Членовете на Компанията не сметнаха за нужно да го търсят, нито щяха да го принудят да остава с тях, ако той не желаеше. Той изпълни целта си и то не особено добре — размишляваше Перду. Вече не може да ни нарани. Смътно си помисли какво би рекъл Хал за това, но не задълбочи тези си мисли.

За Стела тези дни надминаваха и празненствата на Средолетника — бяха много по-вълнуващи дори от провеждащата се веднъж на седем години сбирка във Вапнатак. Най-накрая, прецени тя, всичко започваше да се подрежда. Лийт и останалите ги нямаше и болката от оставането я раздираше дълбоко, ала всеки ден срещаше нови и интересни хора от всички краища на Великия град, можейки да оповести с гордост, че е в центъра на вниманието им. Историята от Покрития път бе разказвана отново и отново — Стела бе възхитена от факта, че мнозина откриваха кураж и опора в приказката. За тях изглежда нямаше значение дали е истина или не — често дочуваше преразказването на историята с огромни преувеличения — защото ценността й изглежда се криеше в умението да вдъхва вяра на слушателите.

— Представете си само! — казваха те. — Дребно момиче, а повалила велик воин в реката!

Отшелникът започна да се обръща към тълпата всяка нощ; съобщенията му бяха мистични, но директни.

— Свършиха дните, в които възприемахте Най-възвишения като невидим бог — казваше и людете се насъбираха около му. — Настъпва друго време, зората на нов ден. Две хилядолетия потомците на Първородните са превивали гръб под тежестта на заблуда, твърдяща им, че Най-възвишеният ги е изоставил. Това ги устройвало, защото не трябвало да заделят внимание за делата му, могли да продължат да задоволяват собствените си егоистични желания без намеса. Това обмислях през множеството години на уединение, научавайки се да слушам гласа му. И ето какво ми рече: „Скоро, много скоро ще ме срещнете лице в лице. Само не затваряйте сърцето си за мен, не шепнете думи на невяра, че неубедените не ще преминат отвъд. Пометени настрана ще бъдат, когато аз — Най-възвишеният, дойда да скрепя царството си. Ала онези, които останат верни, начело на това кралство ще се намерят. Инструър отново ще бъде моят град; и аз там ще живея, както живях някога в Дона Михст. Отворете двери! Направете място!“