Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Изглеждате толкова тъжна — промълви той; по акцента му личеше, че е еркинландец. — Виждали ли сте нашата „Свети Сутрин“ преди… — Той замълча, търсеше подходящата дума, но се отказа. — Виждали ли сте я някога… преди?

— Да. — Мириамел знаеше, че е по-безопасно да демонстрира незнание, но старецът й се стори така развълнуван, че не си позволи да го излъже. — Виждала съм я. Беше много красива.

— Единствено голямата катедрала в Санселан Ейдонитис би могла да се сравнява с нея — добави с тъга той. — Питам се дали е оцеляла? Напоследък не чуваме почти никакви вести от юг.

— Сигурна съм, че е.

— А, така ли? Това е чудесно. — За разлика от думите му, в тона му се усети леко разочарование, че катедралата на лектора не е постигната от подобна позорна участ. — Но да ни прости нашият Изкупител, ние сме бедни домакини — добави внезапно той, като прихвана леко ръката на Мириамел с треперещата си ръка. — Елате да се скриете от бурята. Ти и синът ти — той посочи Бинабик, който го погледна учудено, явно забравил какво се бяха договорили с Мириамел — ще сте на сигурно място тук. Отнеха ни красотата, но не можаха да ни отнемат Божието милосърдие.

Поведе ги по дългата пътека към олтара — масивен каменен блок с метнато отгоре му платнище. Мърмореше си нещо, докато подминаваха покрай пустите сега ниши, където някога се бяха извисявали скъпоценни произведения на изкуството, на които явно се бяха случили ужасяващи неща. Мириамел не го слушаше съсредоточено: вниманието й беше привлечено от подпрелите се покрай стените или налягали в ъглите силуети. Някои лежаха покрити с наметала по пейките, сякаш бяха заспали. В огромната катедрала имаше поне няколко десетки такива силуети, до един безмълвни и явно неподвижни. Стресна я внезапна, ужасяваща мисъл.

— Какви са всички тези хора? — попита тя. — Да не са… мъртъвци?

Старецът я изгледа слисано, след което се усмихна и поклати глава.

— Не, не, странници като вас, пътници, които търсят безопасно небе. Бог ги доведе тук, за да намерят подслон в Неговата църква.

Щом старецът поднови описанието си на някогашното великолепие на „Свети Сутрин“, Мириамел усети подръпване по ръкава си.

— Попитай го има ли нещо под катедралата като онова, което търсим — прошепна тролът.

Старецът замълча за момент и Мириамел се възползва от възможността.

— А има ли тунели под катедралата?

— Тунели? — В сълзящите очи на стареца се появи странна светлинка. — Какво имаш предвид? Има катакомби, в които почиват всички епископи на катедралата в очакване на Деня на Отсъждането, но никой не влиза там. Това е… свята земя. — Изглеждаше обезпокоен и като че ли погледна покрай олтара към нещо, което Мириамел не виждаше. — Това не е място за пътници. Защо питаш?

Мириамел не искаше да го притеснява повече.

— Казвали са ми, че, тук има… свети места. — Тя сведе глава. — Скъп на мен човек е в опасност. Надявах се да има специално светилище…

Хрумването й в първия момент изглеждаше лъжа, но тя веднага си даде сметка, че е самата истина: скъп за нея човек наистина се намираше в опасност. Би трябвало да запали свещ за Саймън, преди да напуснат катедралата.