Гаснещ зрак [bg]

„Умиращи богове, липсвате ми.“

Светът извън фермата и градчето Ейбара Делак беше по-голям, отколкото си бе представял. Просто продължаваше и продължаваше, като някой, който повтаря думите на сътворението отново и отново. „Дървета, хълмове, скали, дере, дървета, дървета, пътека и черен път, широк друм и овраг, хълмове, дървета, поток, дървета. Небе и небе и небе и небе…“ И колкото по-надалеч се простираше, толкова по-студен ставаше, сякаш думите бяха загубили любовта към самите себе си, сякаш творецът на света току-що се беше отегчил от цялото това нещо, от неговото „отново и отново“. „Дървета и небе и дървета и поляна и гробове и яма и тук долу, да, точно тук долу, е това, което ти трябва. Виж колко е малко? Идеално.“

— Някои изобщо не се събуждат — каза глас и този глас вече беше истински.

— Ще се събуди — отвърна другият, по-близо, на онзи, чиято длан беше на челото на Вренек. — Винаги подценяваш силата на тайстите.

— Може и да си прав.

— И е млад, но не прекалено млад. Кораво момче, бих казал. Виждаш ли белезите от изгорено и следите от камшик? А този, бих се обзаложил, е от промушване с меч. Би трябвало да е умрял. Трудно е да се твърди, че това дете не разбира нищо от оцеляване.

— Какво ще правиш с него.

— Драконова цитадела е най-близо до нас.

— Аа, разбирам. Но лорд Драконъс не пребивава там, нали?

— Вероятно не, както казваш, азатанай.

— Майка Тъма още го държи здраво.

— Може би.

— Какво друго?

Последва мълчание, след това дойде отговорът:

— Държи се настрана от нещата. Предпочита да остава в тъмното, невиждащ и невидим. С преднамереното си отсъствие в делата желае да бъде забравен. — Гласът въздъхна и след това продължи: — Безнадеждно, да. Събитията скоро ще го извлекат навън.

— Както ще извлекат теб. До Карканас.

— Е, ще ме придружиш ли?

— До Цитаделата? Не мисля. Стени и камък над мен ме карат да се чувствам неудобно. Не, просто ще те изчакам, наблизо.

Ръката се отдръпна и Вренек усети жегване от внезапното ѝ отсъствие. Но чу тихия смях, а след това:

— Висшият зидар се бои от стени и каменен покрив!

Изтекоха няколко мига, а след това по-старият мъж каза:

— Всеки монумент, който вдигам от земята, е затвор, Първи сине. В правенето му той е ограничен. Във формата си измества празнотата. В самонадеяността си се стреми да се опълчи на времето.

— Добре поддържан, такъв монумент може да устои векове, Каладън.

— Докато смисълът му увяхва. Поддържай камъка и бронза, да, и ги пази девствено чисти. Но, чудя се, кой се придържа към истината в това? Би било по-добре, мисля си понякога, просто да потопя творбите си в блата, да пребивават в тъмнина и кал.

— С други думи, различен вид монумент — каза по-близкият мъж и дланта му се отпусна отново на челото на Вренек. — Друго значение също.