И се възправи сянка [bg]

— Той ти липсва.

— Мисля за Лин всеки ден. Както мисля и за теб.

— За какво мислиш?

— За теб или за сина си?

— За сина си.

— За болката — отвърна Аш с чувство на безсилие.

Той изпита нужда да пийне, но си спомни, че вече е изпил виното, което беше открил в кухнята.

— Мисля за очите му, които приличаха на тези на майка му. За това, как в дните на най-голям глад по време на похода раздаде запасите си от сухари на приятелите си. Мисля си за това, как гонеше момичетата, преди още да знае за какво изобщо ги гони. Мисля си… — Той спря, преди да е изрекъл нещо необмислено, след което добави шепнешком: — Мисля си за смъртта му.

Внезапно Аш го видя, сякаш беше там, в Морето от вятър и трева. Видя праха на прахановата трева на мястото на битката. Тежкото крило на генерал Шин се появи иззад редиците на Блестящия път, след като той ги беше предал за цяло състояние в диаманти. Появи се ездач, който връхлетя върху сина му и съсече момчето с един-единствен удар. Копитата стъпкаха тялото му, сякаш не беше нищо повече от вързоп с дрехи.

— Какво има? — попита Нико в настъпилата тишина.

Аш сграбчи в юмруците си чаршафа си, защото имаше нужда да се хване за нещо.

— Дори сега искаш да скриеш някои неща от мен?

— Не — помисли си Аш. — Искам да ги скрия от себе си.

Той погледна към сянката на своя ученик в другия край на стаята.

— Не го обичах — разнесе се стържещият му глас. — Поне за известно време мислех, че не го обичам като свой син.

— Мислил си, че не е твой син.

Аш стисна по-здраво юмруците си. В този момент осъзна, че едва ли има някакво значение дали потиска спомените си за държанието си с момчето. Той все още живееше със срама от това.

— След като чух думите на чичото на съпругата ми, аз се държах зле с Лин.

Зле — каза си той, докато отвратено слушаше собствените си думи.

Не, истината беше, че се бе държал отвратително с момчето. През няколкото години, които бяха прекарали заедно, борейки се за каузата, Аш се беше отнасял към сина си със студено пълно безразличие.

— Съжалявам, Нико — каза той.

— За какво?

— Ако някога не съм се държал добре и с теб. Ако някога е изглеждало, че не ме е грижа за теб. Не ме бива в… тези неща. — Фигурата го наблюдаваше мълчаливо и той добави: — А сега, моля те, остави ме. Уморен съм.

И той отново си легна, придърпа одеялото над главата си и изчака да усети, че Нико вече го няма.