Прокобата на Господаря Гад [bg]

Ратниците нададоха дрезгави викове и смушиха с пети конете. Целият отряд се понесе надолу в неудържим галоп. Скоро нагазиха във водата. Конете пръскаха и себе си, и развеселените ездачи. На южния бряг Протал нареди да починат. Бяха успели да прекосят Моринмос.

Щом спряха, всички в отряда почувстваха какво им е струвало да преминат гората. От будуването без храна ездачите бяха отпаднали твърде много, но конете им бяха още по-зле. Не се държаха на крака от изтощение. Въпреки тихото ободряващо цвилене на ранихините два мустанга се строполиха на хълбок в тревата, а коленете на другите се подгъваха като на неукрепнали жребчета.

— Отдих… — неспокойно отрони Протал. — Днес няма да продължим.

Започна да обикаля конете, да ги докосва със старческите си ръце, запял тихо вдъхваща сили песен.

Само ранихините и стражите не бяха белязани от преумората. Сол по сърцето сложи Питен в прегръдката на Лора и сковано се изтегна по гръб на тревата. Откакто оставиха дървеното поселище зад гърба си, Великанът отбягваше да говори, като че се боеше гласът му да не го издаде. А сега му личеше колко го изтощава пътят без истории и смях.

Томас се питаше ще чуе ли някога отново смеха му.

Протегна унило ръка да вземе жезъла си, който се крепеше на седлото от лепка, и за пръв път зърна какво е оставила гората по бялата му туника — тъмнозелени петна и шарки от мъх.

Тези следи го ядосаха и той огледа ядно спътниците си. Другите май се бяха изплъзвали по-ловко, без да бъдат белязани в зелено. Само по раменете на Владетеля Морам имаше зелени черти като загадъчни знаци.

Томас се захвана да изтърка грубо петната, но те бяха засъхнали и корави. Тъмата бучеше в ушите му като далечен отзвук от лавина. Раменете му се напрегнаха, все едно душеше някого. Загърби отряда и закрачи обратно към реката. Там отново се опита да заличи следите, оставени от Моринмос.

Само че те бяха попили трайно в плата и изпъкваха по туниката като карта на незнайни земи. От безсилие Томас удари с юмруци по водата, но течението изглади кръговете, сякаш никога не са се появявали.

Стоеше подгизнал в реката, а сърцето му бушуваше в гърдите. За малко му се стори, че тази ярост или ще прелее, или ще го разкъса.

„Нищо от това не ми се случва… Не издържам вече.“

Тогава чу приглушени възклицания на изненада откъм отряда. Миг по-късно Морам го повика тихо, но заповедно:

— Ковенант, ела!

Томас просъска от възмущение срещу толкова много неща наведнъж, че не успяваше да ги изброи, но се обърна. Всички от отряда бяха с гръб към него, но заради водата в очите си не виждаше какво гледат.

— Ела! — повтори Морам.

Томас избърса очите си, изджапа до брега и излезе от реката. От него се стичаха струи, когато мина между Ратниците и стигна до Морам и Протал.

Пред тях стоеше странна жена.