Прокобата на Господаря Гад [bg]

Томас по инстинкт отбягваше мрачното докосване на висящия мъх и се взираше напред във вечния здрач на гората. Докъдето погледът му стигаше във всички посоки, го заобикаляше разкривеният застинал гняв на мъх, клони и дънери. А отвъд пределите на сетивата долавяше още нещо — невеселото сърце на дебрите. Дърветата премисляха тежките си спомени за всеобхватен, напиращ събуден ум, когато духът на горите се простирал величаво на стотици левги из плодородните земи, и за страховитото пропадане в болката, ужаса и изумлението, придошли като вълни в океан, докато изтръпнали и най-далечните краища на Земята. Времето, когато започнало изтреблението на дърветата, съсечени и изпепелени от брадва и огън, а пъновете изкоренени и завлечени нанякъде. Бягството и страданията на животните, също избивани или лишени от дом, здраве и надежда. И звънката песен на Горския закрилник, която учела на тайното яростно удоволствие да смазват, да си го връщат на дребните човечета, да вкусват кръвта им с корените си. Бавно прокрадващата се слабост, отнела дори тази свирепа радост и не оставила на дърветата нищо освен застинали спомени и отчаяние, докато чувствали как гневът стихва в дълбок унес.

Томас се досещаше, че дърветата не знаят нищо за Владетели или за дружба. Владетелите бяха твърде отскоро на Земята, за да бъдат запомнени. Само слабостта и спадането на духа позволяваше на ездачите да преминат слабостта, скръбта, безпомощния сън. Тук-там усещаше дървета, които още бяха будни и жадуваха кръв. Но бяха толкова малко… Моринмоската гора можеше само да тъне в унил размисъл, останала без сила заради тленността на собствената си древност.

Плесна го мъх като мокра длан и остави капки по лицето му. Той избърса влагата, сякаш беше киселина.

Слънцето залезе над Моринмос и дори мъждивата светлина изчезна. Томас яздеше приведен напред и с напрегнати сетива — опасяваше се, че Биринер ще се залута или ще се оплете в задушаваща завеса от мъх. Но докато мракът насищаше въздуха, все едно прокапваше от плътния покров горе, самата гора се променяше. Дънерите просветваха в сребристо и накрая всяко дърво заприлича на грееща изгубена душа. Това сребърно сияние стигаше на конниците да продължат. В трепкащата светлина пелените от мъх висяха като сенки над пропаст — черни отвори, водещи към пустота — и придаваха на гората петнист, болнав вид. Но отрядът яздеше скупчен в нощта, огряна само от блещукането на дърветата и червеното зарево от пръстена на Томас.