Зовът на барабана [bg]

Успяха да направят сандвичи без инциденти и се върнаха след това в кабинета. Стаята вече беше почти празна; оставаше да приберат само няколко лавици с книги.

От една страна, Роджър усещаше огромно облекчение, че работата е почти приключена. А от друга страна, беше тъжно да гледа топлия претъпкан кабинет оголен така.

Голямото писалище на Преподобния бе изпразнено и преместено в гаража на склад, а високите до тавана лавици бяха лишени от огромния си товар от книги, покритата с корк стена беше лишена от слоевете пърхащи хартийки. Процесът напомни неприятно на Роджър за оскубване на пиле, резултатът беше стряскаща и жалка голота, която го караше да извръща очи.

На корковата стена бе останал един квадратен лист. Щеше да го свали последен.

— Ами тези? — Бриана махна с пухестата бърсалка за прах към малка купчина книги на масата пред нея. Няколко кашона зееха с отворени капаци на пода в краката ѝ, полупълни с книги, осъдени на различна участ: библиотеки, антикварни общества, приятели на Преподобния, за лична употреба на Роджър.

— Те са с автографи, но не са надписани конкретно на някого — рече тя, като му подаде най-горната. — Ти запази онези, които са надписани за баща ти, но искаш ли и тези? Първи издания са.

Роджър обърна книгата в ръцете си. Тази беше от Франк Рандал, красива книга, красиво отпечатана и подвързана елегантно, за да съответства на научното ѝ съдържание.

— Би трябвало ти да ги вземеш, нали? — каза той. Без да чака отговор, остави книгата в малък кашон, който стоеше на креслото. — Все пак са дело на баща ти.

— Имам такива — възрази тя. — Тонове. Много кашони.

— Но не са с автограф, нали?

— Е, не са. — Взе друга книга и я отвори на титулната страница, където пишеше: Tempora mutantur mos et mutantur in illis — Ф. У. Рандал с решителен и наклонен почерк. Потърка леко с пръст подписа и широката ѝ уста се отпусна.

— Времената се променят и ние с тях. Сигурен ли си, че не ги искаш, Роджър?

— Сигурен съм — каза той и се усмихна. Махна с ръка към книгите в кабинета. — Не се тревожи, няма да остана без книги.

Тя се засмя и сложи книгите в кашона си, после се върна към работата си — бършеше праха от купчините разпределени книги, преди да ги опакова. Повечето не бяха чистени четиридесет години и тя доста се изцапа. Дългите ѝ пръсти бяха посивели, а маншетите на бялата риза бяха почти черни от мръсотия.

— Няма ли да ти липсва това място? — попита го. Отметна кичур коса от очите си и посочи просторната стая. — Израснал си тук, нали?