Колелото на Осхайм [bg]

— Ама какви странни идеи им щукват на децата, а? — Тапрут се врътна към нас с широка усмивка на тясното си лице.

— Бил си в двора на Голот, когато баба ми е била по-малка от Хенан, и почти не си се променил оттогава — казах аз.

— Имам обикновено лице. Хората все ме бъркат с… — Тапрут оклюма и цялата му жизненост се изпари по средата на изречението. — Добре де, спипахте ме. Знанието е сила. Какво смяташ да правиш със своята сила, принц Джалан?

Отворих уста, но от нея не излязоха никакви думи. А си мислех, че аз съм този, който задава трудни въпроси.

— Проспиваш годините тук? — Кара посочи стъклената кабина, от която беше излязъл Тапрут.

— Десетилетията, мадам. Веднъж прекарах цял век в стазис. Но обичам да изляза да се помотая във всяко поколение, пък макар и само за седмица-две. В по-интересни времена прекарвам навън по няколко години, понякога даже се хващам на работа.

— С каква цел? — Това бяха първите думи на Снори след съживяването на Тапрут.

— Аха, хубав въпрос, господин Снагасон.

— И защо — прекъснах го аз — не казваш вече „глей, глей“?

— Не толкова хубав въпрос, принц Джалан, но все пак основателен. Глей! — Конвулсивна усмивка пробяга по лицето му. — Маниерничене. Хората помнят такива неща дълго след като са забравили лицето. Полезно е да възприемам по някой чудат навик при всяко от излизанията си в главното време. Така ако се натъкна на някой дълголетник, който ме е виждал при предишната ми поява, ми е по-лесно да го убедя, че приликата е случайна, ако въпросният навик е изчезнал и е заменен от друг. — Пак онази усмивка. — Но се притеснявам, че понякога преигравам. Когато бях на служба при баба ти, обичах да си дърпам ушите. Глей! — Ръката му се вдигна рязко и подръпна с палец и показалец меката част на ухото му.

— С каква цел ни посещаваш? — повтори Снори.

— Упорит! Упорит е човекът! Глей! — Тапрут се врътна към северняка. — Наблюдавам. Насочвам. Правя малкото, което мога, за да помогна. Никой не ме е избрал за тази работа — просто капризният пръст на съдбата се спря на мен в Деня на хилядата слънца и аз оцелях. Правя каквото мога тук-там…

— И все пак ето че когато ни заплашва катастрофа, си се заврял обратно в скривалището си — каза Кара. — Да не смяташе да спиш още сто години и да се спасиш от втория Рагнарьок?

Ръцете на Тапрут започнаха да отговарят преди устата му, изразявайки несъгласието му във въздуха между двамата.

— Мадам, няма къде да се скрие човек, ако Колелото се завърти отвъд омега. Самото време ще изгори. — Той изчетка някакво невидимо нищо от гърдите на ризата си. — Дойдох тук да говоря с дълбоката мрежа. Примитивно е, знам, но в наши дни планината трябва да отиде при Мохамед. Когато се опитах да си тръгна, горната врата беше затисната, а външните сензори — мъртви. Сателитните данни сочеха някаква експлозия. Не бях взел със себе си храна, така че нямах друг избор, освен да пусна авариен сигнал, а после да вляза в стазис и да чакам дали ще дойде помощ. — Той разпери ръце. — И ето ви вас!