Гравитационна дъга [bg]

Да не го пускат на улицата? На всички е известно как умря Закса. Обаче никой не знае защо беше той на улицата в онзи ден, какво бе предизвикало това. А Сами казва на Евънтир следното: Не питай.

В такъв случай ще опитат ли те да се доберат и до Нора също? Ако тук има аналогии, ако Евънтир по някакъв начин съответства на Петер Закса, тогава превръща ли се Нора Додсън-Трък в жената, която Петер Закса обича, в Лени Пьоклер? Ще се разпростре ли възбраната до нейния опушен глас и до спокойните й ръце, и ще бъде ли държан Евънтир до края на войната, а може би и до края на живота си, под някаква много изтънчена форма на домашен арест, за престъпления, за които никога няма да му дадат обяснение?

Нора все още продължава с нейната Авантюра, с нейната „Идеология на Нулата“, непоколебима сред обруленото и протрито от камъните руно на последните бели стражи пред окончателното пропадане в чернотата, в сиянието… Но къде ще бъде Лени сега? Къде ще да е изчезнала с нейното дете и нейните отказващи да помъдреят мечти? Ние или не сме искали да я загубим или е имало пропуск в нашата загриженост, тоест, както някои дори биха се заклели, в нашата любов, или някой я е отвел нарочно, във връзка с държани в тайна причини, от които смъртта на Закса също е част. С крилата си тя бе обхванала един друг живот, не този на съпруга й Франц, — който мечтаеше и отправяше молитви за точно такова отвличане, обаче го задържат поради нещо съвсем различно, — а на пасивния по различен начин Петер Закса… няма ли някаква грешка? Грешат ли Те изобщо, или… защо се е устремил заедно с Лени към нейния край (както в действителност и Евънтир беше повлечен от яростния килватер на Нора) и тялото й скрива от погледа му всичко стоящо отпред, слабичкото нежно момиче някак странно бе загрубяло, наедряло и заприличало на майка… и на него му остава само да се задоволява с остатъците от тяхното време, отвявани назад от двете страни, хвърчащи в дълги спирали към прашното невидимо, където на пътните камъни лежи последното късче слънчева светлина… Да: колкото и да е нелепо, той изживява фантазията на Франц Пьоклер от негово име, ето го тук свит върху гърба й, съвсем малък, отвеждат го: отвеждат го напред в ефирния вятър, чийто мирис… не, не същата миризма, с която се бе сблъскал непосредствено преди раждането си… в пустотата, съществувала много отдавна, преди той да е бил в състояние да я запомни… което означава, ако пустотата е отново тук… значи… тогава…