Фурията на Първия лорд [bg]

— Очаквам да го направите — отвърна Алера.

Той я погледна.

— Мога ли да я победя?

Алера за миг се замисли над въпроса, лицето й изглеждаше още по-хлътнало.

— Това… изглежда съмнително.

Тави се намръщи.

— Толкова ли е силна?

— И с всеки изминал ден става все по-силна, млади Гай. В известен смисъл всеки ворд не е нищо друго освен продължение на тялото, ума и волята й. Както и кроачът.

Тави събра две и две в логическа верига:

— С нарастването на кроача нараства и способността й за призоваване.

Алера кимна.

— Това, което губя аз, го получава тя. Когато тя се биеше със Секстус миналата година, силата им беше еднаква. Сега е станала по-силна. И то значително. Ако към това се добави нейната естествена сила, бързина, жизненост и интелигентност, тя се превръща в страховит противник. По-опасна от всеки, с когото са се сблъсквали вашите хора в своята история, и далеч по-непобедима.

Тави си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— И вие не можете да ми помогнете.

— Бях създадена да съветвам и подкрепям, млади Гай — отвърна Алера. — Дори когато бях на върха на силите си, аз не бих могла да ви помогна по този начин. Мога и ще ви помогна да я намерите. Мога и ще подкрепя усилията ви да стигнете до нея, както правя още откакто акостирахте в Антилус. Но това е границата на моите сили. Трябва сам да спечелите или загубите тази битка.

Тави обмисли това за няколко минути, преди накрая да каже:

— През целия си живот е трябвало да разчитам само на себе си. Това не е по-различно.

Алера вдигна брадичка, лека усмивка плъзна по устните й.

— Той говореше много за вас, знаете ли.

Тави се намръщи.

— Имате предвид… дядо ми?

— Да. Когато бяхте в Академията. И след това. Той се грижеше за вас, въпреки че вие не знаехте. Често се отбиваше, за да ви погледа, докато спите. Да се увери, че сте в безопасност, изглежда му доставяше… някакво удовлетворение, което никога не бях забелязвала в него.

Тави се намръщи към тавана на палатката. Алера млъкна, давайки му възможност да помисли. Тя имаше буквално нечовешко търпение. Ако му отнемеше седмица да обмисли отговора си, тя щеше да е тук и да чака, когато той е готов. Тази нейна способност беше едновременно успокояваща и досадна. Човек просто не можеше да използва тактика на отлагане срещу нея.

— Аз… Ние не си говорехме много често — каза Тави.

— Да, така е — отговори тя.

— Никога не разбрах… ако през цялото това време той е знаел кой съм, защо тогава никога… никога не е искал да говори с мен? Да опита да установи контакт? — Тави поклати глава. — Сигурно и той е бил самотен.

— Ужасно — потвърди Алера. — Въпреки че никога не би го признал открито, разбира се. Той беше може би най-самотният алеранец, който някога съм познавала.